Тери Брукс - Друидите на Шанара

— Погледни ме — каза тя.

Очите му се заковаха върху нея. Тя свали пръсти от лицето му и ги премести върху откъснатата останка на ръката му, тази вкаменелост, която стърчеше неподвижна и безжизнена от рамото му. Пръстите й проникнаха под дрехата му, галеха кожата му и се плъзнаха там, където кожата се бе втвърдила в камък. Той се отдръпна от докосването й. Не искаше тя да усети болестта, която се развиваше в него и загиването на плътта му. Но пръстите й бяха настоятелни. Тя не отместваше погледа си.

Той изохка, когато всичко пред очите му се превърна в парещ бял проблясък на болка. В миг той отново видя Залата на Кралете, криптите на мъртвите, каменната плоча с изписаните върху нея руни, черната дупка под нея и мигновеното движение, с което Асфинкс го удари. След това плуваше и съществуваха само нейните очи, черни и бездънни, които го загръщаха във вълна от сладостно спокойствие. Болката изчезна, издигна се от него като червена мъгла, която се разтвори във въздуха. Усети как някаква тежест се вдигна от него и почувства покой.

Сигурно за малко бе заспал в този момент; не бе сигурен. Когато отново отвори очи, момичето беше до него, гледаше го и светлината на зората бе бледа и далечна сред върхарите на дърветата. Той преглътна, устата и гърлото му бяха пресъхнали и тя му даде да пийне вода от един мях. Усети върху себе си погледа на Морган Лех, който се пулеше насреща му с отворена уста, слабото му мургаво лице бе маска на недоверие. До него имаше още един човек, когото той не познаваше, със сурово и коварно изражение на лицето. Спомни си, че и двамата бяха тук, когато момичето го намери. От какво ли бяха така поразени?

После усети, че нещо се бе променило. Чувстваше ръката си по-лека, по-свободна. Нямаше болка. Напрегна малкото останали му сили, за да огледа себе си. Дрехата му бе издърпана от рамото и откриваше розова, излекувана плът, от която бе отстранено каменното поражение на болестта.

Ръката му я нямаше.

Отровата на Асфинкс също.

Какво изпитваше? Най-смесени чувства. Гледаше момичето втренчено и се опитваше нещо да каже, но не можеше.

Тя погледна към него, спокойна и съвършена.

— Казвам се Куикнинг — каза тя. — Дъщеря съм на Краля на Сребърната река. Погледни в очите ми и ще ме познаеш.

Той така и направи. Тя го докосна. На мига видя онова, което Морган Лех бе видял преди него, на което Пи Ел бе станал свидетел — пристигането на Куикнинг в Кулхавен и възраждането на Меадските градини от праха и пепелта. Той почувства удивление пред чудото и инстинктивно разбра, че тя е именно тази, за която се представя. Тя владееше магия, която събуждаше вяра, магия, която можеше да спаси от най-жалкото житейско поражение. Когато образите отминаха, гой отново бе поразен от необяснимата близост, която чувстваше към нея.

— Ти си отново добре, Уокър Бо — каза му тя. — Болестта няма вече да те мъчи. Поспи сега, защото имам голяма нужда от тебе.

Тя го докосна веднъж и се отдръпна.

Той отново се събуди по пладне, мъчен от жажда и глад. Куикнинг беше до него и веднага му даде храна и вода, като му помогна да се изправи и да седне. Сега се чувстваше по-силен, приличаше на себе си отпреди срещата си с Асфинкс и можеше да мисли ясно за пръв път от седмици насам. Облекчението му, че е освободен от отровата на Асфинкс, че е просто жив, се бореше в него с гнева от това, което Ример Дал и Шадуините бяха сторили с Коглин и Мърко. Един обикновен старец и някакъв досаден котарак, така се беше отнасял с тях. Огледа сечището и видя опустошението. Момичето не го попита какво се е случило. Тя просто го докосна и разбра. Всички картини от трагичните събития на онази нощ го заляха със своите спомени и го оставиха разтърсен и близо до сълзи. Тя отново го докосна, да го успокои и ободри, но той не заплака. Нямаше да се предаде. Преглътна мъката, затвори я в себе си, решен да намери и унищожи виновниците.

Куикнинг му каза, встрани от Морган Лех и оня, който наричаше себе си Пи Ел:

— Не можеш да се оставиш на чувствата си, Уокър Бо. Ако сега се впуснеш да преследваш Шадуините, те ще те унищожат. Нямаш мъдростта и силата, за да ги победиш. Можеш да ги придобиеш само чрез мене.

После, преди той да отговори, тя повика другите двама, покани ги да седнат пред нея и рече:

— Сега ще ви кажа от какво имам нужда.

Тя ги огледа един след друг и после погледна отвъд тях.

— Много, много отдавна, в една епоха преди Човечеството, преди войните на вълшебните същества, преди всичко, което ви е известно, имало мнозина като моя баща. Те били първите вълшебни същества, създадени за живот от Словото и получили власт на земята. На тях им бил възложен заветът да пазят и съхраняват този свят и докато можели, те го следвали. Но светът се променил с отмирането на вълшебните същества и появата на Човека. Еволюцията на света погълнала всичко, което съществувало в началото, включително онези като моя баща. Един по един те умрели, загубени през отминаващите години и промените на света. Великите войни унищожили много от тях. Войните на Расите унищожили още повече. Накрая останал само моят баща, който вече е станал легенда, вълшебният властелин, когото наричат Краля на Сребърната река.