Тери Брукс - Друидите на Шанара

В един невероятен момент си помисли дори, че може да оцелее.

Но Ример Дал се появи отново в цялата си мощ, спрямо която магията на Коглин бе твърде слаба. Той сам насочи огън срещу подвластните му същества — кучетата, вълците, полу-човеците, малоумните зверове. Обезумели от страх, Шадуините нападнаха отново с яростна омраза и гняв. Този път нямаше да се оставят да бъдат отблъснати. Мърко бясно се нахвърли върху първата вълна, бърз и огромен посред техните дребни тела, но съвсем скоро те вече бяха отгоре му и върху него се изсипа порой от нокти и зъби. Коглин не можеше нищо да направи, за да помогне на храбрия котарак; дори и въпреки сребристия прах, който непрекъснато избухваше сред тях, Шадуините настъпваха. Мърко бавно започна да отстъпва.

Отчаян, Коглин изхвърли последния си прах като разсипа цели шепи по земята, запалвайки така стена от огън и поне за момент спря настъплението на зверовете. Втурна се бързо вътре и грабна Друидскага история от скривалището й.

Сега вече ще видим.

Още не бе излязъл, когато Шадуините, преминали през огнената стена, вече се нахвърляха отгоре му. Чуваше как Ример Дал крещи насреща им, усети как Мърко се притисна в него, за да го защити. Нямаше къде да избяга, нямаше смисъл да прави опити, затова просто остана на мястото си, стиснал книгата пред гърдите си — едно плашило в прокъсани дрипи, изложено на дивия вятър. Нападателите приближаваха. Когато те го докопаха с лапи и тялото му щеше да бъде разкъсано на части, той почувства как рунните знаци в книгата се разгоряха за живот. Сияйни бели огньове избухнаха и всичко на петдесет метра наоколо бе погълнато.

Сега всичко остава в твои ръце, Уокър, беше последната мисъл на Коглин.

И се изгуби сред пламъците.

Последната експлозия отхвърли Уокър далеч от запердения прозорец миг преди той да бъде обхванат от пламъци. Въпреки това лицето и косата му бяха опърлени и пушек се издигна от дрехите му. Лежеше свит на кълбо, а огънят обхващаше тавана на стаята. На него обаче му бе все едно, вече не се интересуваше какво ще стане. Той се бе оказал безсилен да помогне на Коглин и Мърко, твърде слаб, за да призове магическата сила, твърде слаб дори да се изправи и да застане редом с тях срещу Шадуините, твърде слаб за каквото и да било, освен да виси в ъгъла на прозореца и да гледа.

Напразно! — Простена безмълвно той, обладан от ярост и скръб.

Едва се крепеше на колене и отчаяно гледаше пламъците. Коглин и Мърко бяха загинали. Ример Дал и това, което бе останало от Шадуините, се изгуби обратно в гората. Той гледа известно време подир тях, после силата му го напусна и припадна отново.

Напразно!

Горещината на огъня наоколо му се засилваше. Събаряха се греди, разхвърчаха се искри, които дамгосваха кожата му. Тялото му се гърчеше от болка, вкаменялата ръка се влачеше като котва по дървения под. Разбираше, че съдбата му е решена. Една-две минути, и щеше да изгори в пламъците. Никой нямаше да го потърси, никой дори и не знаеше, че е тук. Старецът и огромният ловен котарак бяха прикрили неговото присъствие от Шадуините; бяха пожертвали живота си …

Той целият потръпна като си представи лицето на Ример Дал, мъртвешките очи, които го преценяваха.

Реши, че не иска да умира.

Започна да пълзи, почти без да съзнава какво прави.

Куикнинг го откри подир два дни. Придружаваха я Пи Ел и Морган Лех, жадни да узнаят коя бе тя, привлечени от уверението, че са нужни при намирането на талисмана, за който, според думите й, е била изпратена. Привлечени от любопитство, страст и десетки други неща, които никой от тях не можеше да определи. Бяха пътували на север от Кулхавен в продължение на три дни, вървейки открито и пеш по границата на Раб с Анар и минаха безпрепятствено на север от Уолфстаг и тъмните създания, които живееха там. Куикнинг не се криеше ни най-малко. Бе предпочела да тръгне през деня, вместо под укритието на мрака, като каза на групата от свои следовници, че трябва да останат там и да се погрижат да се възстанови здравето на земята и продължи да върви из откритите равнини през цялото време чак до подножието на гората. Морган Лех почувства успокоение, че няма да му се наложи пак да рискува да влезе в Уолфстаг, но през цялото време си мислеше, че патрули на Федерацията по границата на Раб ще се опитат да ги задържат. Колкото и странно да е, това не се случи. Забелязваха ги на няколко пъти, доближаваха, но всеки път свиваха в друга посока. Сякаш им се е сторило, че са сгрешили, сякаш нищо не бяха видели.