Тери Брукс - Друидите на Шанара

Той направо подскочи, когато видя нещо да се движи сред тези очи. Беше мъж в черна униформа със сребърната емблема на вълча глава, зашита на гърдите. Коглин успя да го разгледа по-добре на светлината на луната. Беше едър, кокалест човек, с хлътнало, надупчено лице и празни, безжизнени очи.

Ример Дал, мина му веднага през ума и направо му прималя.

— Старче — обърна се с дрезгав шепот онзи към него.

Коглин не отвърна, само го гледаше втренчено, заставяйки се да не поглежда надясно, към отворения прозорец, където спеше Уокър. В гърдите му бушуваха омраза и страх, един вътрешен глас му викаше да бяга, да спасява живота си. Побързай, предупреждаваше той. Събуди Уокър. Помогни му да избяга!

Но той разбираше, че вече е много късно за това.

От известно време насам предусещаше, че ще се случи.

— Дошли сме за теб, стари човече — прошепна Ример Дал, — аз и приятелите ми.

Той махна с ръка и съществата, които го придружаваха, започнаха да излизат на светло — Шадуини, един от друг все по-ужасни. Някои бяха безформени създания като онази горска вещица, която беше прогонил от бивака на Пар и Кол Омсфорд преди седмици. Други приличаха на кучета и вълци, вървяха на четири крака, покрити с козина, с животински зурли вместо лица и оголени зъби и нокти. По звуците, които издаваха, си личеше, че са гладни.

— Жалки отрепки — каза водачът им — хора, които не са могли да се издигнат над своите слабости. Така им се пада.

Той направи крачка напред.

— Ти, стари човече, си последният — последният, който стои на пътя ми. Няма ги вече децата на Шанара, ометоха се от лицето на земята. Само ти остана — окаян някогашен Друид и няма кой да те спаси.

Бръчките по лицето на Коглин станаха по-дълбоки.

— Нима? — подхвана той. — Значи ги уби всичките, така ли?

Ример Дал само го гледаше. Няма да ти мине номерът, реши в себе си Коглин. Истината е, че не е убил нито един. Само иска да повярвам в противното.

— И си бил целия този път, само за да ми кажеш това, така ли? — попита той.

— Дойдох да свърша и с тебе — отвърна Ример Дал.

Значи това било, помисли си Коглин. Явно бе, че Главният Преследвач не е успял да се справи с децата на Шанара. Затова и бе решил, че Коглин е най-лесната плячка. Старецът едва не се усмихна. Ето докъде се беше стигнало. Е, не че беше изненада за него. Аланон го бе предупредил седмици по-рано, всъщност още когато го бе повикал да отиде и донесе Друидската история от Паранор. Той, разбира се, не предупреди Уокър. Смяташе да го направи, но не му се бе удал удобен случай. Знай, Коглин , бе произнесла сянката със своя плътен, пророчески глас. Познавам добре знаците в света на нищото. На тоя свят ти остават броени дни. Смъртта е вече по петите ти, а тя е неумолима в своя лов. При следващата ти среща с Ример Дал вече ще попаднеш в ръцете й. Затова запомни. Когато настъпи този момент, вземи Друидската история от Уокър и я пази като живота си. Не я изпускай. Не позволявай да ти я вземат. Запомни това, Коглин.

Запомни това.

Коглин се опита да събере мислите си. Друидската история се намираше в една ниша край каменната камина на къщата, където я беше скрил Уокър.

Запомни това.

Той въздъхна уморено, покорно. Задавал бе въпроси, разбира се, но призракът не му бе дал никакви отговори. Съвсем в стила на Аланон. Достатъчно бе Коглин да знае какво го очаква. И никаква нужда от подробности.

Мърко изсумтя и се наежи целият. Беше се проснал отпред пред стареца, готов във всеки момент да скочи, за да го защити и Коглин знаеше, че няма как да спаси котарака. Мърко никога не би го оставил. Той тръсна глава. Е, добре. Обзе го странно чувство на покой. Мислите му бяха съвършено ясни. Шадуините бяха дошли за него. Те дори и не подозираха, че Уокър Бо е също тук. И той възнамеряваше да не им позволява да разберат.

Веждите му се смръщиха. Дали Друидската история, ако успее да я достигне, щеше да му помогне в това?

Той погледна Ример Дал в очите. И този път наистина се усмихна.

— Мисля, че хората ти няма да стигнат — каза му той.

Той вдигна ръка и по Главния Преследвач се посипа сребърен прах, който избухваше в пламъци, щом го докосне. Ример Дал се отдръпваше и виеше ожесточено, а съществата с него настъпваха. Те прииждаха към Коглин отвсякъде, но Мърко се нахвърляше върху тях без да им позволи да пристъпят верандата, като успя да разкъса първите на парчета. Коглин изхвърляше шепи сребърен прах срещу нападателите си ицели редове от тях бяха погълнати от пламъци. Шадуините зловещо пищяха и виеха, и се блъскаха едни други — онези, които прииждаха и другите, които отстъпваха. Тела се кършеха като обезумели в лунната светлина и цялото околно сечище бе изпълнено от лумнали крайници. Започнаха да се нападат взаимно. Измираха с десетки. Лесна плячка, ще имат да вземат! Коглин изпадна в див, необуздан възторг, когато изведнаж разгърна дрехата си и нощта избухна в бяло сияние.