Тери Брукс - Друидите на Шанара

— Аз бях заспал Друидски сън — обясни той в един момент, — иначе щях да дойда по-рано. Мислех, че още не е дошло времето, но магията, която носиш ти и която се събуди в теб при навлизането в зрелостта, ме кара да мисля, че времето е дошло. Аланон е имал това предвид, когато предаде кръвния завет на Брин; ще дойде време, когато магията отново ще бъде нужна и един от рода Омсфорд ще трябва да я владее. Струва ми се, че това си ти, Уокър. И ако е така, ще ти бъде нужна моята помощ, за да узнаеш как да си служиш с магията.

Уокър бе изпълнен с лоши предчувствия, но разбираше, че старецът би могъл да му покаже как да държи магическата си сила под контрол. Той имаше отчаяна нужда от такъв контрол. Искаше да се възползва от шанса, който Коглин му даваше.

Коглин остана при него повече от три години. Той разкри на Уокър като учител на ученик свещените писания на Друидите, ключовете, които можеха да отворят вратите на познанието. Предаде му методите на Бремен и Аланон, това как да овладее първичната сила на магията, как да работи с мисловни формули, за да може да насочва силата, а не да я прахосва безразборно. Уокър имаше известно начално познание Той бе живял с магията дълги години и бе разбрал по нещо за самоотричането и самоограничението, което тя налагаше. Коглин разшири това познание, обхващайки сфери, в които Уокър нямаше намерение да пристъпва, инструктирайки го в методи, които той не бе смятал за възможни. Бавно и постепенно Уокър осъзнаваше, че магическата сила вече не държи въм властта си неговия живот; непредсказуемостта отстъпи място на себеконтрола. Уокър започна да владее себе си.

Коглин го въвеждаше и в науките на стария свят, във веществата и елексирите, които бе създал и използвал през годините, праховете, които разтопяваха и метал и избухваха като огън и разтворите, които променяха формата както на течности, така и на твърди вещества. Нова врата се отвори пред Уокър; той откриваше една напълно различна форма на силата. Любопитството му бе толкова голямо, че започна да изпробва съчетанието на двете — на стария и новия свят, едно съчетание на магия и наука, което никой досега не бе опитвал с успех. Напредваше бавно и внимателно, решен да не бъде поредната жертва, която силата бе взела през годините от хората на Стария свят по време на Великите войни до бунтовника Друид Брона, неговите Пирати и Мордските Призраци, които бяха подпалили Войната на Расите.

После по някаква причина мисленето му се промени. Може би поради вълнението, което чувстваше, когато владееше магията. Може би поради неудовлетворимата нужда да узнае повече. Каквато и да беше причината, той се убеди, че пълно овладяване на магията е невъзможно, че колкото и усърдно да се защитава от неблагоприятните й въздействия, силата винаги може да вземе надмощие над него. Отношението му към нейното използване се промени изведнаж. Той се опита да се махне от нея, да я отърси от себе си. Дилемата му беше огромна; той се стремеше да се откъсне от магията, но не можеше да го постигне успешно, защото тя бе неразделна част от него. Коглин забеляза какво става и се опита да го обсъди с него. Уокър отказа да го чуе и даже се питаше защо Коглин беше дошъл при него. Вече не вярваше, че единствената му цел е да му помогне. Полагаха се усилия да го манипулират, един Друидски заговор, чието начало можеше да се проследи чак до времето на Шеа Омсфорд. Той трябваше да стане част от него. Започна да се кара с Коглин, после поведе борба. Най-накрая Коглин си отиде.

Връщаше се, разбира се, през годините. Но Уокър вече не приемаше да го напътства в използване на магията, страхуваше се, че по-нататъшно познание може да го лиши от контрола, който бе постигнал с толкова усилия. Страхуваше се, че увлечението може да доведе до подчинение. По-добре просто да разчита на това, което познава. То беше малко, но в негова власт. По-добре да стои настрана от Расите, както възнамеряваше първоначално. Коглин можеше да идва и да си отива, те можеха да поддържат мъчителните си отношения, но той няма да се остави на манипулациите на Друидите или някогашните Друиди, нито на когото и да било. Той си е той и така трябва да бъде докрай.

И ето че този край бе наближил и той не бе вече толкова сигурен, че бе избрал правилния път. Смъртта бе дошла да го призове и ако той не бе скъсал с магията, сега можеше да забави собствената си смърт. Това признание означаваше да преглътне една горчива доза гордост. Жестоко беше да се критикува с късна дата по този начин, но не можеше да се избегне. Уокър Бо никога през живота си не се бе крил от истината, не искаше да го прави и сега.