Тери Брукс - Друидите на Шанара

За миг се поколеба дали пък Ример Дал не му казваше истината.

Главният Преследвач направи крачка напред и спря.

— Помисли върху всичко това, Кол Омсфорд — тихо каза той. Силуетът му бе огромен и мрачен в тъмнината и беше страшно да го гледаш. Но гласът му бе окуражителен — Добре премисли всичко. Ще имаш време за това. Смятам да те държа тук, докато брат ти дойде да те потърси или използва магията си. И в единия, и в другия случай трябва да го открия и предупредя. Трябва да ви предпазя вас двамата и онези, с които ще влезете във връзка. Помогни ми. Трябва да намерим начин да достигнем до брат ти. Трябва да опитаме. Зная, че сега не ми вярваш, но ще промениш мнението си.

Кол поклати глава:

— Не мисля така.

Навън, далече и ниско, прокънтя гръмотевица и се изгуби в плющящия дъжд.

— Бил си жертва на толкова много лъжи. С времето ще се убедиш.

Тръгна назад към вратата на килията, но спря.

— Доста дълго прекара в тази килия. Можеш да излизаш през деня. Трябва само да почукаш на вратата, когато решиш да излезеш. Ходи в двора за обучение и пробвай оръжията. Ще има човек да ти помага. Трябва да преминеш известно обучение. Ще ти бъде от полза да се научиш да се отбраняваш. Гледай само да не сбъркаш. Не можеш да излезеш оттук. През нощта ще бъдеш затварян отново. Ще ми се да не бъде така, но не може. Рискът е твърде голям.

Той замълча.

— Трябва да направя едно посещение, ще отсъствам няколко дни. Имам работа при един друг човек. Щом се върна, отново ще поговорим.

Изгледа изпитателно и продължително Кол, сякаш го преценяваше, после се обърна и излезе, както бе дошъл. Кол го проследи с поглед, после се върна при прозореца и отново се загледа през решетките в дъжда.

Спа лошо през тази нощ, тормозен от видения на някакви черни същества, които имаха лицето на брат му, а когато се събуждаше, проведеният разговор не му даваше покой. Глупости, бе първата му мисъл. Лъжи. Но интуицията му подсказваше, че в тях имаше поне известна доза истина — а това от своя страна предполагаше неприятната възможност да бъдат цялата истина. Пар да бъде Шадуин. Магическата сила — оръдие, което да го унищожи. Те двамата — заплишени от тъмни сили, неведоми и неконтролирани от тях.

Вече не знаеше на какво да вярва.

Когато се събуди, почука на вратата. Един Преследвач в черно облекло му отвори и го отведе в двора за обучения. Друг един, грубоват човек, с обръсната глава, целият покрит с белези и цицини, му предложи да се боксира с него. Те тренираха цяла сутрин с боксови ръкавици. Кол се потеше и напрягаше. Беше му приятно отново да усеща тялото си.

По-късно, останал сам в килията си, в просветляващия следобед, когато облаците изтъняха и слънцето отново проблесна в далечината на юг, той започна да преценява новото си положение. Продължаваше да бъде затворник, но не чак в такава степен. Вече не беше заключен в една стая. Даваше му се възможност да поддържа формата си. Не се чувстваше толкова застрашен.

Разбира се, все още предстоеше да се разбере дали Ример Дал не крои някакви коварни замисли спрямо него. При всички случаи Главният Преследвач бе сгрешил. Той беше дал на Кол Омсфорд възможността да опознае Южното око.

И една възможност начин да избяга.

Уокър Бо линееше в Хартстоун, в затвор, далеч по-страшен от онзи, в който бе прибран Морган Лех. Той си беше тръгнал от Сторлок, изпълнен с твърдата решимост да се излекува от болестта, която го бе сполетяла, да изчисти тялото си от отровата на Асфинкс и да оздравее, макар че дори и Сторите не успяха да му помогнат. В продължение на една седмица той напълно се бе променил, беше обезкуражен и отчаян, уплашен, че надеждите му са били напразни, че нямаше да може най-сетне да се спаси. Дните му представляваха дълги, задушаващи периоди от време, които прекарваше в кръстосване на долината, потънал в мисли, отчаяно опитвайки се да разбере какъв вид магия е нужна, за да спре разпространението на отровата. Нощите му бяха празни и мрачни; тягостните часове минаваха в мълчаливи, безплодни усилия да намери разрешение на проблема си.

Нищо не помагаше.

Опита по малко от всичко. Започна с поредица от мисловни формули — вътрешно потъване в собствената му магия, което имаше за цел да разложи, разпръсне, върне или поне забави разпространението на отровата. Нищо не се получи. Опита се да й въздейства чрез насочена магическа енергия, както някога бе извиквал огън за отбрана и защита. Но енергията се разсейваше и губеше потенциалната си сила. Опита с баене и заклинания от Завета, които бе усвоявал през годините или му бяха вродени, както и тези, които му бяха предадени. Всичко се проваляше. Най-накрая прибягна към химическите вещества и праховете, на които разчиташе Коглин, знанията на стария свят, пренесени в новия. Атакува каменните поражения на ръката си и се опита да ги подложи на обгаряне. Опита лечебни мехлеми, които се абсорбираха от кожата и проникваха в камъка. Използва електромагнитни полета. Използва антитоксини. Всичко това също безуспешно. Отровата беше прекалено силна. Не можеше да се преодолее. Продължаваше своето въздействие, въпреки всичките му методи и бавно го убиваше.