Тери Брукс - Друидите на Шанара

Мърко постоянно бе до него, тихо го следваше в дневните му разходки, протягаше се в мрака на стаята му, докато той се опитваше да прилага магията, която би му помогнала да оцелее. Огромната ловна котка сякаш усещаше какво става с Уокър; тя го дебнеше непрекъснато, сякаш се страхуваше, че може да изчезне всеки момент, сякаш като го наблюдава отблизо, би могла някак си да предотврати надвисналата над него заплаха. Светещите жълти очи бяха винаги там, наблюдаваха го умно и загрижено и Уокър се взираше в тях с надежда, търсейки отговора, който не откриваше никъде другаде.

Коглин от своя страна също правеше всичко възможно, за да помогне на Уокър в битката, която бе предприел. Също като ловната котка, той го държеше под око, но от по-голямо разстояние, защото се боеше, че Уокър няма да приеме по-голяма близост или по-продължително общуване. Между двамата продължаваше да има известен антагонизъм, който не можеше да бъде разсеян. Те и двамата с усилие понасяха присъствието на другия повече от няколко минути. Коглин даваше каквито може съвети, смесваше прахове и билки по искане на Уокър, правеше мехлеми и лекарства, предлагаше магически процедури, които според него биха могли да помогнат. Но най-важното, вдъхваше му колкото може кураж, че ще се намери противоотрова.

Уокър, въпреки че не си го признаваше, беше благодарен за този кураж. За пръв път от много години насам той не искаше да бъде сам. Никога не се бе замислял за смъртта, уверен, че тя е далеч и във всеки случай ще бъде подготвен за нея, когато му дойде времето. Сега откриваше, че се е лъгал по отношение и на едното, и на другото. Беше гневен, стреснат и объркан; чувствата му се люшкаха в двете крайности като камъни в празна каруца. Той полагаше усилия да се държи в равновесие, да поддържа вярата в себе си и поне някаква малка надежда, но без уравновесяващото присъствие на Коглин беше загубен. Лицето и гласът на стареца, движенията и темпераментът му, така познати, бяха онези опори в скалата, на която висеше Уокър Бо, които го задържаха да не падне съвсем. Той познаваше Коглин от дълго време насам. При липсата на Пар и Кол, а в по-малка степен и на Рен, Коглин беше единствената му връзка с миналото — едно минало, което той на времето бе презирал, проклинал и накрая отхвърлил завинаги, едно минало, което сега отчаяно се стремеше да върне, защото бе единствената му връзка с използването на магията, която можеше да го спаси. Ако не беше се отрекъл толкова лесно от магическата си сила, ако не беше я омаловажавал, ако се бе опитал да я разбере и да я овладее така, че тя да му служи, може би сега нямаше да му се налага да води такава упорита борба за живота си.

Но миналото е невъзвратимо и Уокър Бо сега разбираше това. И все пак имаше някаква утеха в присъствието на стареца, който му бе предал всичко, което знаеше за магията. Сега, когато бъдещето му ставаше така ужасно несигурно, той откриваше в себе си странна и неотложна нужда да намери връзка с онова, което му бе останало от миналото. А най-непосредствената връзка беше Коглин.

Коглин бе дошъл при него през втората година от неговия самотен живот в Хартстоун. Рисе бе мъртва от петнадесет години, Кенър — от пет. Оттогава насам той бе живял сам, въпреки усилията на Джерълън и Мириана Омсфорд да го направят част от своето семейство. Бе живял отхвърлен от всички, заради магическата сила, която притежаваше. Докато при всички от рода Омсфорд от Брин насам тя изчезваше с възрастта, при него не беше така. По-скоро ставаше по-силна, по-настойчива, по-неподлежаща на контрол. Докато живееше в Сенни дол му беше трудно, но в Хартстоун стана направо нетърпимо. Магическите му способности започнаха да се проявяват по нов начин — нежелани възприятия, странни прозрения, ярки сетивни видения и изблици на сила, която заплашваше да го смаже. Той не можеше да ги овладее. На първо място той не ги разбираше и оттам не можеше да си обясни тяхното действие. Най-добре беше да бъде сам; никой не беше в безопасност покрай него. Усещаше, че разумът му го напуска.

Коглин промени всичко. Той се появи от гората един ден, изникна сякаш от мъглата, която се стелеше; надолу по склоновете на Уолфстаг в края на есента, един дребничък старец, който бе толкова слаб, че дрехите му едва-едва се държаха на него, с дълга разрошена коса и мъдри проницателни очи. С него вървеше и Мърко — едно неизменно присъствие, което сякаш предзнаменуваше промяната, която предстоеше в живота на Мрачния чичо. Коглин разказа на Уокър историята на своя живот от дните на Бремен и Съвета на Друидите до настоящия момент, за времето от хиляда години. Това беше откровен разказ, който не молеше за разбиране, а просто го налагаше. И колкото и да бе странно, Уокър отстъпи. Той чувстваше, че колкото и налудничава и невероятна да беше тази история, тя беше истина. Той знаеше историите за Коглин от времето на Брин Омсфорд и този старец отговаряше точно на представата от онези истории.