Тери Брукс - Друидите на Шанара

Вече падаше здрач, когато тримата най-сетне пристигнаха в Хартстоун, мъжете с подути стъпала, потни и леко раздразнени от бързата крачка, която бе наложило момичето и от факта, че то я поддържаше сякаш без усилие. Бяха подминали Сторлок, пресекли Нефритския проход, спуснали се бяха по Чардовия склон към Дарклин Рийч. Слънцето остана зад тях. Бавно се спускаше към хребетите на планините и небето пред тях бе озарено от светлина. Гъст черен дим се извиваше пред погледа им като змия. Видяха го много преди да могат да разберат от къде идва. Наблюдаваха го как се издига и се губи на изток в тъмнеещото небе. Морган Лех започна да се тревожи. Куикнинг не казваше нищо, но на Планинеца му се струваше, че лицето й стана по-напрегнато. Когато стигнаха края на долината и вече не можеше да има съмнение, лицето й бе съвсем посърнало.

Те проследиха пушека до развалините на къщата. Бяха останали само овъглени отломки. Огънят, който я бе погълнал, е бил толкова силен, че продължаваше да гори на места, огрявайки в червено пепелта и дърветата, и изпращаше черен дим да се вие към небето. Сечището наоколо бе обгорено и безжизнено и огромни буци пръст бяха взривени. Изглеждаше така, сякаш две големи армии са водили война в обсег от стотина метра. Всичко беше сринато със земята. Наоколо бяха разпръснати останки от нещо като тела, но никой не можеше да каже със сигурност. Дори и Пи Ел, който внимаваше никога да не разкрива мислите си, се загледа без да може да повярва на очите си.

— Шадуиниге са били тук — каза Куикнинг и това накара двамата мъже да се огледат в сенките на гората.

— Но са си отишли и вече няма да се върнат — добави тя.

Под ръководство на момичето те претърсиха сечището, за да открият Уокър Бо. Сърцето на Морган се сви. Той се надяваше, че Уокър не е тук, че нападението на Шадуините е имало някаква друга причина.

Нищо не би могло да оживее след всичко това, помисли си той. Гледаше как Пи Ел подритва неохотно купища отломъци, явно обзет от същите мисли. Въпреки че Пи Ел го бе спасил от Федералния затвор, Морган не можеше да почувства някакви по-приятелски чувства към другия. Пи Ел го бе освободил по настояване на Куикнинг; нямаше и пръста да си помръдне, ако момичето не беше поискало. Вече бе намерил начин да му го каже. Кой беше той, си оставаше загадка, но Планинецът не очакваше нищо добро от неговото присъствие тук. Дори и сега, когато претърсваха почернялото сечище, той приличаше на котка, която търси нещо да си играе.

Куикнинг намери Уокър Бо след известно време и извика веднага другите двама мъже. Никой не можа да се досети как тя бе разбрала къде се намира. Той бе в безсъзнание и заровен на няколко стъпки под земята. Пи Ел и Морган го изровиха и установиха, че е бил затрупан в подземен проход, който водеше от къщата към края на гората. Въпреки че подземният проход се беше срутил вероятно по време на нападението на Шадуините, до него бе достигал достатъчно въздух, за да оживее. Издърпаха го на слабата светлина и Морган видя остатъка от ръката му, долната част бе напълно откъсната и от рамото стърчеше само една вкаменелост. Уокър едва си поемаше дъх, кожата му бе изопната и пребледняла. В началото Планинецът дори си помисли, че не е жив.

Те бавно го положиха на земята, изчистиха лицето му от пръстта и Куикнинг коленичи до него. Тя хвана ръката му в двете си длани. Подържа я малко и очите му се отвориха. Морган се отдръпна. Никога не бе виждал очите на Уокър такива, те бяха страшни за гледане, изпълнени с мрака на лудостта.

— Не ме оставяй да умра — дрезгаво прошепна Мрачния чичо.

Момичето докосна лицето му и той мигновено заспа. Морган пое дълбоко дъх и бавно издиша. Уокър Бо не молеше за помощ от страх. Той искаше помощ от гняв.

Тази нощ те пренощуваха край руините на къщата, скрити в сенките на дърветата, когато светлината отстъпи на мрака. Куикнинг бе запалила огън близо до заспалия Уокър Бо, настани се до него и повече не мръдна. Морган и Пи Ел бяха забравени. Тя като че ли не се нуждаеше от тях, нито имаше желание да й се натрапват и Планинецът напали втори огън на известно разстояние и приготви вечерята от продуктите, които носеха — хляб, малко изсушено месо, сирене и плодове. Предложи и на момичето, но тя поклати глава и той се отдръпна. Остана да се храни сам. Пи Ел си взе храната и се отдръпна на тъмно.

След известно време Куикнинг легна до Уокър Бо и заспа с тяло, плътно притиснато до неговото. Морган гледаше с каменно лице и пристъп на ревност премина през него при мисълта, че Мрачния чичо бе толкова близо до нея. Той наблюдаваше лицето й в светлината на огъня, линията на тялото й, нежността й. Тя бе толкова красива. Въздействието й върху него бе необяснимо. Той знаеше, че нищо не може да й откаже. Не че имаше някаква надежда тя да храни същите чувства към него или изобщо да има към него някакви чувства. Но той изпитваше нужда от нея. Не с нея трябваше да тръгне, когато се измъкна от затвора и се увери, че баба Елиза и леля Джилт бяха спасени. Трябваше да тръгне да търси Равнинците, Пар и Кол Омсфорд. Беше си дал многократно обещание, докато лежеше в мрака и задухата на килията на Федералния затвор, че ако успее да се измъкне, ще ги потърси. А ето че беше тук, залутан сред дебрите на Анар подир това момиче, тръгнал да търси някакъв талисман, за който бе споменала, без да каже какъв е той, замесил се беше с този тайнствен Пи Ел, а сега и Уокър Бо. Чувстваше се объркан, но не задаваше въпроси. Беше тук, защото искаше да бъде тук. Беше тук, защото в момента, когато срещна Куикнинг, той безнадеждно се влюби в нея.