Тери Брукс - Друидите на Шанара

Както я наблюдаваше, Пи Ел се почувства привлечен към ръба на огромна бездна, мака да знаеше, че отвъд всичко беше невъзможно, немислимо.

Какво ли щеше да направи сега?

Тя се изкачи на билото на хълма и там спря. Леката й въздушна фигурка се очертаваше на фона на небето. За малко се спря, сякаш търсеше нещо из въздуха, някакво невидимо присъствие, което да й проговори. И тогава падна на колене. Свлече се върху овъглената земя на хълма и зарови шепи в нея. Наведе глава и косата й я обгърна в ореол от сребърна светлина.

Светът наоколо й бе погълнат от съвършена тишина.

Тогава земята под нея се разтресе, разлюля се и от глъбините й се разнесе силен тътен. Тълпата зяпна и се отдръпна назад. Мъжете с усилие се овладяха, жените грабнаха децата си и плач и викове огласиха простора. Пи Ел пристъпи напред, лешниковите му очи проблясваха. Не беше уплашен. Тъкмо това беше чакал и нищо не можеше да го прогони оттук.

Тогава хълмът лумна в светлина, която пръскаше такова озарение, че затъмни дори сиянието на сльнцето. От земята избухнаха гейзери, изригнаха вулкани към небето и заляха Пи Ел и по-близкостоящите хора с кал и пръст. Земята се надигна — сякаш някакъв заровен великан се отърсваше от своя сън, и от нея изскочиха огромни обли камъни, като че гигантът бе размърдал свитите си рамене. Обгорялага повърхност на хълма започна да се преобръща и да изчезва. Прясна земя идваше да я покрие, плодородна и лъскава, с остра миризма. Огромни корени се подадоха като змии и се гънеха и виеха в отговор на тътените. Покараха зелени стъбълца.

Момичето беше коленичило посред всичко това. Тялото й бе неподвижно под широките дипли на дрехата й, ръцете заровени до лактите в пръстта. Лицето й не се виждаше.

Мнозина от хората бяха вече коленичили. Някои се молеха на магическите сили, за които се е вярвало на времето, че управляват човешките съдби, други просто търсеха опора от трусовете, които бяха станали толкова мощни, че разтърсваха и най-силните дървета. Пи Ел бе целият обхванат и озарен от вълнение. Искаше му се да се втурне към девойката, да я прегърне, да почувства какво става с нея и да сподели нейната сила.

Канарите трещяха и ехтяха, докато се пренареждаха и променяха очертанията на хълма. Появиха се скални тераси. Мъх и бръшлян изпълниха процепите. Пътечки се извиваха надолу от една тераса до следващата като се спускаха полегато. Появиха се дървета, корените израстнаха в млади фиданки, фиданките от своя страна заякнаха и пуснаха клони, сгъстявайки десетки години растеж в броени минути. Напъпиха листа и се разтвориха, отчаяно протегнати към слънчевата светлина. Пустата земя обрасна в треви и храсталаци и почернялата повърхност се превърна в трепетно зелено. И цветя! Пи Ел възкликна от дъното на душата си. Навсякъде имаше цветя, грейнали в пъстри ярки цветове, които едва не го ослепиха. Сини, червени, жълти, виолетови — целият спектър на дъгата с всичките му тонове и полутонове покриваше земята.

След туй грохотът стихна и в последвалата тишина се чу пеенето на птици. Пи Ел хвърли поглед към тълпата зад него. Повечето още бяха на колене, с широко отворени очи, с прехласнати лица. Мнозина плачеха.

Той отново се обърна към момичето. В продължение на не повече от няколко минути тя бе преобразила целия хълм. Бе заличила стотици години на опустошение и разруха, на съзнателно унищожение, на целенасочено опожаряване и сриване с основите и бе възвърнала на Дуорфите от Кулхавен символа на това кои са и какво са. Беше им върнала Меадските градини.

Тя продължаваше да стои на колене, с наведена глава. Когато отново се изправи на крака, едва се държеше. Цялата й сила бе изсмукана в усилието да възстанови Градините. Нищо вече не й бе останало. Олюля се от слабост, ръцете й безжизнено висяха отстрани, красивото й, съвършено лице бе изпито и сгърчено, сребристата й коса — мокра и сплъстена. Пи Ел почувства, че погледът й отново падна върху него и този път не се поколеба. Бързо изкачи хълма като се катереше по скали и шубраци, прескачайки пътеките, сякаш му бяха пречка. Чувстваше как тълпата се вълнуваше зад него, чу я как викаше, но всичко това не го интересуваше и той не се обърна нито за миг назад. Стигна при момичето в момента, когато тя падаше и я пое на ръце. Прегърна я нежно, както се държи заловено малко животинче, едновременно със закрила и покровителство.

Очите й се взряха в неговите. Той видя силата и блясъка на погледа й, дълбочината на чувството, което се таеше в него и в този миг се почувства неизразимо свързан с нея.