Тери Брукс - Друидите на Шанара

Дуорфите изразяваха горещото си преклонение. Сякаш им бе върнат отнетият живот. Те бяха смазан, поробен народ, на който малко му трябваше, за да се възродят надеждите му. Но тази девойка изглежда беше тъкмо онова, което дълго бяха чакали. Тя бе с нещо много повече от всичко, което се говореше за нея. Това бяха нейният вид и излъчването й. Пи Ел чувстваше това така силно, както и хората, които се трупаха наоколо й. Тя бе дошла тук с определена мисия. Тя щеше да направи нещо.

Цялата работа в Кулхавен бе преустановена, тъй като всички от селото, подтиснати и подтисници, заедно бяха излезли да разберат какво става и да вземат участие в него. Пи Ел имаше усещането, че това е огромна вълна, която се надига и набира сили преди да се разбие в океана, който й бе дал живот. Същото беше и с това момиче. Сякаш всичко друго бе престанало да съществува. Всичко друго, освен нея, избледня и загуби значение. Пи Ел се усмихна. Това бе невероятно чувство.

Вълната премина през селото, покрай дюкяните и работилниците, пазарите за роби и трудовите лагери, поделенията и войнишките части, бедните къщи на Дуорфите и добре поддържаните къщи на Федералните власти, надолу по главната улица и по-нататък. Никой нямаше представа накъде върви. Никой, освен девойката, защото тя продължаваше да води, макар и сред водовъртеж от тела, като насочваше по странен начин движението на вълната според волята си. Възклицанията, песните и напевите продължаваха с неотслабваща сила, възторжени и въодушевени. Пи Ел бе изпълнен с възхита.

Тогава момичето спря. Тълпата забави ход, наобиколи я и притихна. Тя стоеше в подножието на почернелите хълмове, където някога са били Меадските градини. Вдигна лице към назъбените очертания на голите хребети, сякаш виждаше нещо отвъд тях, недостъпно за останалите. Неколцина от хората също погледнаха нататък. Но повечето просто гледаха нея. Бяха се събрали със стотици и всички горяха от очакване да видят онова, което щеше да направи.

Тогава тя бавно, решително тръгна нагоре по хълма. Тълпата не я последва, сякаш усетила, че не бива, отгатвайки по някое дребно движение или поглед, че трябва да се чака. Разделиха се на две да направят път — море от лица, прехласнати в очакване. Протегнаха се някои ръце в опит да я докоснат, но не успяха.

Пи Ел си проправи път през тълпата и застана в самия й край, едва на десетина метра от девойката. Чувстваше, че го води някаква цел, но все още не знаеше каква.

Група войници, водени от офицер с пагони на главнокомандващ от Федералната армия, прегради пътя на момичето. Девойката спря. Шепот на недоволство премина през тълпата.

— Не ви е разрешено да минавате оттук — оповести главнокомандващият с равен и отчетлив глас. — Никой няма право да минава оттук. Трябва да се върнете обратно.

Момичето го погледна търпеливо.

— Тук е забранено, млада госпожице — продължи друг с тон на офицер, който се обръща към по-нисш чин и демонстрира власт. — На никого не е позволено да стъпва по тази земя. Забранено е със заповед на Коалиционния съвет на Федералното правителство, на което имам честта да служа. Разбирате ли?

Девойката не отвърна.

— Ако не се върнете по своя воля, ще бъда принуден да ви върна под стража.

Чуха се гневни викове. Момичето пристъпи напред.

— Ако не напуснете незабавно, ще се наложи…

Момичето махна с ръка и в този миг краката на мъжа се оказаха уплетени в дебели коренища. Придружаващите ги войници изпопадаха с възклицания на ужас, когато видяха как копията им се превърнаха в сухи дървени тояги. Момичето мина покрай тях сякаш не ги забелязваше. Гласът на разфучалия се главнокомандващ премина в уплашен шепот и се сля с шепота на изумената тълпа.

Пи Ел се усмихна целият във възторг. Магия! Девойката владееше истинска магия! Верни бяха всички истории. Това надминаваше очакванията му. Дали наистина е дъщерята на Краля на Сребърната река, питаше се той.

Сега войниците се отдръпнаха от нея. Не искаха да предизвикват онази сила, която тя очевидно владееше. Някои по-нисши офицери се опитаха да да дадат някоя и друга заповед, но никой не знаеше какво да прави след случилото се на командира им. Пи Ел бързо се огледа наоколо. Очевидно нямаше Преследвачи в селото. При липса на Преследвачи, никой нямаше да предприеме нищо.

Момичето се изкачваше нагоре по оголения обгорял склон към върха му и едва докосваше земята по пътя си. Слънцето жестоко припичаше от пладнешкото небе и пустата земя се бе превърнала в пещ. Девойката сякаш не забелязваше жегата, лицето й оставаше спокойно.