Тери Брукс - Друидите на Шанара

— Дошла е да прогони войските на Федерацията и да ни върне земята, земята, която Кралят на Сребърната река цени! Тя идва да ни освободи!

— Ами, старо, глупости говориш! Не се знае дали е такава, за каквато се представя. Откъде знаеш какво може и какво не?

— Знам каквото знам. Усещам нещата.

— Ха! Усещаш, че те болят ставите, нищо друго! Вярваш в това в което ти се ще да вярваш не в каквото е истина. За това момиче можем да каже толкова, колкото какво ще бъде времето утре Няма смисъл въобще да се надяваме.

И така нататък, ту едно, ту друго, доводи и контрадоводи, които не водеха до нищо, освен да минава времето. Пи Ел тихо въздишаше. Той рядко спореше. Рядко имаше повод за това.

Когато най-сетне се чу, че тя пристига, доводите и разговорите заглъхнаха и се сведоха до мърморене и шепот. А когато тя наистина се появи дори мърморенето и шепотът стихнаха. Странна тишина настана сред онези, които обграждаха пътя и предричаха, че момичето не е това, което очакват или пък, че е дори нещо повече.

Тя се появи в средата на пътя, обкръжена от последователи, които бяха тръгнали след нея по време на пътуването й на изток, една окаяна тълпа, с прокъсани дрехи и възторжени лица. Собствената й дреха бе груба и бедно ушита, но от нея се излъчваше явно осезаемо озарение. Беше дребна и крехка, но така съвършено изваяна, че изглеждаше неземна. Косата й бе дълга и сребриста и проблясваше както вода под лунна светлина. Имаше съвършени черти. Вървеше сама сред множеството, което се тълпеше и блъскаше наоколо й, но нямаше сили да я приближи. Тя сякаш плуваше сред тях. Викаха я развълнувани гласове, но тя сякаш не чувстваше ничие присъствие.

Тогава мина покрай Пи Ел, обърна се бавно и го погледна. Той потръпна от изненада. Силата на този поглед — или може би просто вълнението от него — бе достатъчна да го зашемети. Почти веднага нейните странни черни очи се отместиха и тя продължи по пътя си — едно валмо брилянтна слънчева светлина, която мигновено го бе ослепила. Пи Ел гледаше след нея без да разбира какво бе сторила, какво бе станало с него в краткия миг, когато очите им се срещнаха. Струваше му се, че бе погледнала в сърцето и душата му и ги бе разчела съвсем ясно. Струваше му се, че с този единствен поглед бе открила всичко, което имаше да знае за него.

Това бе най-красивото създание, което някога бе виждал през живота си.

Тя свърна надолу по пътя, който водеше право към селото, тълпата я следваше, а заедно с нея и Пи Ел. Той беше висок, слаб човек, толкова изпит, че бе направо мършав. Имаше изпъкнали скули и мускулите и кожата му бяха силно опънати, тъй че можеше да се помисли, че всеки момент ще рухне. Нищо не беше по-далеч от истината. Той бе твърд като желязо. Имаше тясно, продълговато лице, с орлов нос и голямо чело, с високо извити вежди над бадемовите очи, които гледаха открито и обезоръжаващо. Когато се усмихваше, а това се случваше често, устата му ставаше леко несиметрична. Косата му бе кестенява, късо подстригана, щръкнала и непригладена. Имаше леко провлачена походка, напомняща джебчия или дебнеща котка. Ръцете му бяха тънки и фини. Носеше обичайното облекло на Планинец от грубо платно, оцветено в различни отсенки на зеленото и тъмносивото, обувки с протрита кожа с навуща и къса наметка с джобове.

Не се виждаше оръжието, което носи. Стиела бе окачен на бедрото му точно под левия хълбок. Ножът бе скрит в широките панталони, където не можеше да се види, но можеше лесно да се достигне с едно бръкване в дълбокия преден джоб.

Той усещаше магическата сила на острието като затопляне.

Когато се насочи към момичето, хората се отдръпнаха встрани — дали поради израза на лицето му или начина, по който се движеше, или пък неуловимата стена, която чувстваха, че го заобикаля. Той не обичаше да го докосват и сякаш всички инстинктивно разбираха това. И, както винаги, се отдръпваха. Той минаваше покрай тях като сянка, която гони светлината, без да откъсва поглед от момичето, омагьосан. Тя го бе погледнала по някаква причина и това го изпълваше с тайна любов. Мислеше си, че знае как щеше да изглежда тя, как щеше да го накара да се почувства, когато я види за първи път — но не си бе и представял, че ще бъде нещо подобно. Бе удивен, радостен и в същото време смътно разтревожен. Не обичаше, когато нещата му се изплъзваха изпод контрол, а подозираше, че би било трудно за когото и да било да има контрол над нея.

Разбира се, той не беше който и да било.

Хората бяха запели една старинна песен: как земята се възражда с новата реколта и как работният народ прибира плодовете на своя труд и ги носи на домашната трапеза. Благославяха сезоните, слънцето и дъжда за живота, с който ги даряваха. Извисяваха се песни за Краля на Сребърната река; гласовете ставаха по-силни и настойчиви. Момичето сякаш не ги чуваше. Тя не откликваше на песните и възгласите, вършеше право през селото, първо покрай крайните къщи, после покрай големите дюкяни в търговския район. Появиха се и някои Федерални войници като се опитваха да охраняват кордона. Твърде са малко и неподготвени, помисли си Пи Ел. Явно не бяха дооценили колко голям отклик ще има сред хората появата на девойката.