Тери Брукс - Друидите на Шанара

Веднага се отправи към управлението, влезе и се изправи пред коменданта на дежурния пункт.

— Ето ме… — оповести той.

Комендантът го изгледа озадачено.

— Идвам за двете възрастни госпожи — добави Морган. В гласа му се прокрадна леко раздразнение. Направи пауза.

— Не са ли ви казали?

Комендантът поклати глава.

— Току-що идвам…

— Да, но на бюрото ви трябваше да има спешна заповед отпреди един час — сопна се Морган. — Не е ли там?

— Ами аз не… — Комендантът объркано огледа бюрото, и започна да повдига купчини книжа.

— Подписана е от майор Асомал.

Комендантът направо изстина. Той знаеше кой е майор Асомал. Нямаше войник от Федералния гарнизон в Кулхавен, който да не го познава. Морган бе узнал за майора в кръчмата. Асомал беше най-омразният и страшен Федерален офицер от окупационната армия. Никой не искаше да си има работа с него, ако можеше да го избегне.

Комендантът бързо се изправи.

— Ще повикам дежурния капитан — измънка той.

Изгуби се в задното помещение и след няколко мига се появи със своя началник. Капитанът явно беше притеснен. Морган поздрави висшия офицер с точно премерена надменност.

— Какво има? — попита капитанът, но въпросът му звучеше повече като молба, отколкото като запитване.

Морган сключи ръце зад гърба си и се изправи. Сърцето му силно биеше.

— Майор Асомал се нуждае от лична прислуга и иска две Дуорфски жени, понастоящем намиращи се в трудовия лагер. Аз лично ги избрах днес по негова заповед. Напуснах само докато се изготви нужната документация и ето ме отново тук. Както изглежда обаче документацията въобще не е била изготвена.

Дежурният капитан беше кръглолик човек, с жълтеникава кожа, който изглежда беше прекарал по-голямата част от службата си зад бюрото.

— Нищо не знам за това — отсече капитанът раздразнено.

Морган сви рамене.

— Много добре. Това ли да предам на майор Асомал, капитане?

Онзи целият пребледня.

— Не, не, нямах предвид това… Просто не съм… — той тежко изсумтя. — Ужасно неприятна работа.

— Особено при положение, че майор Асомал ме чака да се върна всеки момент. — Морган направи пауза. — С Дуорфите.

Капитанът вдигна ръце.

— Е добре! Има ли някакво значение! Сам ще подпиша. Да ги доведат и да приключим с тази работа.

Той отвори регистъра с имената и Морган потърси баба Елиза и леля Джилт, воден от вътрешното убеждение, че се намират в четвърта сграда. Капитанът надраска набързо една заповед за освобождаване за пред часовите на лагера. Когато се опита да изпрати коменданта да доведе възрастните жени, Морган настоя да го придружи.

— Да не стават повече обърквания, капитане, — обясни той. — Най-еетне аз също отговарям пред майор Асомал.

Капитанът не пожела да спори. Искаше да се отърве колкото се може по-скоро от всичко това и Морган излезе заедно с коменданта. Нощта бе тиха и приятно топла. Морган се почувства почти доволен. Макар и рискован, планът му можеше да успее. Те пресякоха площадката и стигнаха до четвърта сграда. Връчиха разпореждането на часовите на входната врата и зачакаха да го прегледат. След това им отключиха и ги поканиха да влязат. Морган и адютантът блъснаха тежката врата и пристъпиха вътре.

Общежитието бе натъпкано с работни банки и тела и вонеше на застоял въздух и пот. Всичко беше отрупано с прах и лампата бледо мъждукаше по стените, които бяха опушени и зацапани. Дуорфските жени се бяха свили на пода с чаши супа и парчета хляб в ръце и довършваха вечерята си. Когато двамата войника на Федерацията влязоха, главите и очите бързо се обърнаха към тях, после също така бързо се наведоха обратно. Морган безпогрешно разпозна погледите, изпълнени със страх и омраза.

— Повикай ги поименно — нареди той на коменданта.

Комендантът ги повика и две свити фигурки се изправиха отзад.

— Почакайте ме навън — каза Морган.

След известно колебание комендантът излезе.

Морган нетърпеливо чакаше, докато баба Елиза и леля Джилт неуверено си проправяха път покрай скупчените тела, банките, сламениците до него. Той едва можа да ги познае. Дрехите им бяха целите в дрипи. Бялата коса на баба Елиза беше разчорлена и проскубана по краищата. Острото, птиче лице на леля Джилт бе измъчено и сурово. Бяха се сгърбили, и то не от възрастта, и крачеха толкова бавно, сякаш изпитваха болка при всяка крачка.

Доближиха до него с наведени очи и спряха.

— Бабо, — нежно каза той. — Лельо Джилт.

Те бавно вдигнаха поглед и очите им се разшириха. На леля Джилт направо дъхът й спря.