Тери Брукс - Друидите на Шанара

Когато доближи сиропиталището, се сви от предчувствие за онова, което можеше да завари там. Безпокойството подрони неговата увереност. Ами ако беше твърде закъснял? Не искаше да мисли за подобна възможност. Нямаше никакви основания. Тийл не би рискувала своето прикритие с прибързани действия. Тя щеше да чака, докато се увери, че вече е безопасно.

Слънцето се скри зад дърветата на запад и сенките започнаха да се удължават. Въздухът захладя, потта на Морган изсъхна под ризата. Дневният шум заглъхна и настъпи дългоочакваната тишина. Морган погледна ръцете си и огледа белезникавите белези, които прорязваха мургавата му кожа. Цялото му тяло носеше следи от рани след Тирс и Джут. Стисна зъби. Нищо работа, каза си наум. Раните в душата бяха по-дълбоки.

Забеляза как едно Дуорфско дете го наблюдаваше зад ниска каменна стена с дълбоките си черни очи. Не можеше да различи дали е момче или момиче. Детето беше много слабичко и окъсано. Очите го проследиха за миг, после изчезнаха.

Морган забърза напред, отново почувствал тревога. Вече се виждаше покривът на сиропиталището, предната стена и един горен прозорец. След като отмина един завой, забави крачка. Мигновено усети, че нещо не беше наред. Дворът на сиропиталището бе празен. Тревата растеше на воля. Нямаше нито играчки, нито деца. Опита се да потисне внезапно връхлетялата го паника. Прозорците на старата постройка бяха тъмни. Нямаше и следа от човешко присъствие.

Той стигна до вратата към предния двор и се спря. Всичко наоколо бе тихо.

Сбъркал беше в предположенията си. В крайна сметка се оказа твърде закъснял.

Накани се да влезе, но спря. Огледа мрачната стара постройка. Питаше се дали не влиза в клопка. Дълго стоя така и гледа. Нямаше и следа от жива душа. А и откъде накъде някой щеше да стои тук, за да го чака.

Блъсна портата, прекоси чардака и отвори входната врата. Вътре цареше тъмнина. Нужно му бе малко време, за да привикнат очите му с мрака. След това влезе и бавно обходи къщата, провери всички стаи една по една и отново излезе навън. Всичко беше покрито с прах. Явно отдавна никой не живееше тук. Във всеки случай сега нямаше никой.

Какво ли се беше случило с двете стари Дуорфски жени?

Излезе пред прага на чардака и се облегна на парапета. Федералните власти явно ги бяха отвлекли. Не можеше да има някакво друго обяснение. Баба Елиза и леля Джилт никога не биха изоставили къщата си, освен ако са били принудени. Нито децата, които разчитаха на грижите им. Освен това всичките им дрехи си стояха в сандъците и шкафовете, включително и детските играчки, завивките, всичко. Откри ги, когато оглеждаше къщата. А и не беше заключено добре и бе твърде разхвърляно. Старите жени не биха оставили нищо по този начин, ако не са действали по принуда.

Налегна го тъга. Стеф бе разчитал на него; не можеше просто така да се откаже. Трябваше да намери бабата и лелята. Но къде? И кой ли в Кулхавен би му казал къде да ги търси? Едва ли някой, който знаеше нещо. Дуорфите не можеха да му имат доверие, защото беше Южняк. Нека си разпитва колкото си ще.

Седя дълго замислен, докато слънцето се скри и падна здрач. След малко усети как едно дете го наблюдава през входната врата. Същото, което го бе проследило с поглед на улицата. Този път реши, че е момче. Остави го да гледа колкото си ще, докато и двамата свикнаха един с друг, а след това попита:

— Можеш ли да ми кажеш, какво стана с жените, които живееха тук?

Момчето изчезна на минутата. Скри се толкова бързо, че сякаш потъна в земята. Морган въздъхна. Това и трябваше да се очаква. Изпъна крака. Налагаше се да измисли начин да изкопчи нужната му информация от федералните власти. Това беше опасно, особено ако Тийл им бе казала за него както за бабата и лелята — а вече нямаше основания да се съмнява, че го е сторила. Сигурно беше успяла да предаде стариците още преди да се отправи на север към Дарклин Рийч. Федералните власти са дошли да приберат бабата и лелята веднага, щом Тийл е напуснала селището. Тя едва ли е имала за какво да се тревожи. Дори ако Стеф, Морган илл Равнинците научеха за предателството й, не би имало никакво значение, защото в края на краищата щяха да са мъртви.

На Морган му се дощя да удари някого или нещо. Тийл ги беше предала всичките. Пар и Кол бяха изчезнали. Стеф беше мъртъв. А сега и тези две възрастни жени, които не бяха причинили никому нищо.

— Хей, господине — провикна се някакъв глас.

Той рязко вдигна очи. Момчето се бе върнало на портата, а до него стоеше още едно, по-голямо. Беше извикало второто момче, здравеняк с неприятна на вид, остра рижа коса.