Тери Брукс - Друидите на Шанара

Но Морган Лех бе издръжлив и след ден-два мрачен размисъл за миналото, което не можеше да се върне, духът му отново се ободри. В края на крайщата, сега той беше нещо като ветеран в борбата срещу потисниците на неговата родина. По-рано не беше нищо повече от един досадник за шепата управници от Федерацията и в интерес на истината никога не бе направил нищо, което да промени изхода от по-мащабните събития в Четирите земи.

Не бе поемал особен риск, но и резултатите от действията му не бяха значителни. Всичко това обаче се бе променило. През последните няколко седмици бе ходил до Рога на Пъкъла, за да се срещне със сянката на Аланон, беше участвал в търсенето на изчезналия Меч на Шанара, беше се сражавал както с Шадуините, така и с Федерацията, и беше спасил живота на Падишар Крийл и неговите хора, като ги предупреди за Тийл преди тя да ги предаде за пореден път. Най-сетне знаеше, че е направил нещо, което имаше стойност и смисъл.

А му предстоеше и друго.

Беше дал клетва на Стеф. Морган се беше заклел пред умиращия си приятел, че ще отиде в Кулхавен, в сиропиталището, където беше отраснал Стеф и ще предупреди баба Елиза и леля Джилт, че ги грози опасност. Баба Елиза и леля Джилт, които бяха като баща и майка за Стеф, единствените му близки хора, не биваше да се оставят в беда. Щом Тийл беше предала Стеф, щеше да предаде и тях. Морган трябваше да им помогне да се измъкнат. Това създаваше у Планинеца едно ново чувство за смисъл, което го извади от депресията му. Беше поел на път без особени надежди. Лошото време и мрачното му настроение го забавиха. Към третия ден всичко това се промени. Бе изпълнен с решимост, която повдигна духа му. Щеше да изведе тайно баба Елиза и леля Джилт от Кулхавен на някое сигурно място. Щеше да се върне в Тирс и да открие Равнинците. Ще продължи да търси изчезналия Меч на Шанара. Ще намери начин да освободи Лех и Четирите земи както от Шадуините, така и от Федерацията. Той бе жив и всичко бе възможно. Вървеше, като си подсвиркваше и тананикаше. Остави се на слънчевите лъчи, които стоплиха лицето му и отдхвърли съмненията и обезсърчението. Време беше да се залови за работа.

Докато вървеше, понякога се връщаше към мисълта за загубената магия на Меча на Лех. Все още носеше пристегнато около кръста си счупеното му острие в импровизирана калъфка. Мислеше си каква сила бе получил от него и как без нея се чувстваше като човек, който никога нямаше да бъде цялостен отново. Все пак оръжието съхраняваше някаква част от магията. Той беше успял да я извика на живот в катакомбите на Джут, когато унищожи Тийл. Бе останала магическа сила само толкова, колкото да спаси живота му.

Дълбоко в сърцето си, въпреки нейната невероятност, той таеше скрита надежда, че един ден магията на Меча на Лех ще се върне при него отново.

Късно следобед на третия ден от пътуването си той излезе от горите на Анар и пристигна в Кулхавен. Седалището на Дуорфите, през което минаваше, беше бедно и запуснато. В него живееха само онези, които бяха твърде млади или пък стари, за да ги откарат властите в мините на работа или да ги продадат като роби. На времето една от най-добре поддържаните общини, сега Кулхавен беше само куп порутени сгради. Хората не изпитваха любов и внимание един към друг. След крайните къщи веднага започваше гората, бурените настъпваха в дворове и градини, пътищата бяха разнебитени и обрасли в шубраци. Мазилката на дървените къщи се ронеше, керемидите и гредите на покривите бяха грохнали и разбити, первазите и рамките на вратите изпокъртени. Очи надничаха зад сенките и изпровождаха с поглед Планинеца. Той чувстваше как го следят иззад прозорците и вратниците. Малцината Дуорфи, които срещна из улиците, отместваха поглед встрани и бързо свърваха в някоя уличка. Той крачеше с неотклонна стъпка. Като си помислеше какво бе сторено на тези хора, обземаше го гняв. Беше им отнето всичко, освен живота, а животът им бе напълно опустошен.

И той като Пар Омсфорд, когато за последен път бяха тук, отново се замисли каква бе целта на всичко това.

Избягваше главните улици и вървеше из страничните пътечки, защото не искаше да привлича вниманието върху себе си. Той беше Южняк и никой не му забраняваше да посещава Източните земи по всяко време, но ненавистта му към Федеративните окупатори го караше да ги избягва. Макар че не се чувстваше пряко отговорен за съдбата на Дуорфите, онова, на което стана свидетел в Кулхавен, го караше да изпитва срам. Мина един патрул от Федерацията и войниците му кимнаха приветливо. Той с мъка отвърна на поздрава им.