Тери Брукс - Друидите на Шанара

— Това стана след срещата ти с Аланон. И той, и аз усетихме, че няма да приемеш задачата, която ти се дава, че ще се съпротивляваш на всякакво участие, ако нямаш достатъчно доказателства за успех. Ако не виждаш смисъла. Ти си различен от другите — съмняваш се във всичко, което ти се каже Още когато дойде при Аланон, беше вече готов да отхвърлиш онова, което ще ти се каже.

Уокър се опита да протестира, но Коглин вдигна бързо ръце и поклати глава.

— Не, Уокър, недей да спориш. Познавам те по-добре, отколкото ти самият се познаваш. Засега само ме слушай. Отидох на север по повеля на Аланон, сякаш бях изчезнал, като ви оставих да обсъждате помежду си какви действия да предприемете. Твоето мнение бе предрешено. Ти нямаше да приемеш своята задача. И така аз реших да те убедя да промениш намерението си. Виждаш ли, Уокър, аз вярвам в сънищата. В тях виждам истината, която ти още не виждаш. Нямаше да се наема да бъда посредник на Аланон, ако можех да избегна някак си това. Моето време като Друид изтече много отдавна и аз не се стремя да се върна към онова, което съм бил. Но докато съм онова, което съм, длъжен съм да правя необходимото. За мен е от жизнено важно значение да те убедя да не се отказваш от задачата, която ти предстои.

Той целият потръпна, убеден в думите си и в погледа, който отправи към Уокър, се четеше желание да му предаде истини, които знаеше, но не можеше да съобщи.

— Както ти казах, Уокър, отправих се на север. Излязох от Долината на глината, преминах през Драконовия зъб към долината на Друидската крепост. Нищо не е останало от Паранор, освен няколко разрушени постройки на голия хълм. Все още горите обграждат мястото, където някога се е намирал Паранор, но нищо не ще поникне на тази земя, дори и най-малкото стръкче трева. Бодливият плет, който ограждаше Крепостта, е изчезнал. Всичко е изчезнало — сякаш някой великан се е протегнал и го е отвлякъл. Аз стоях там почти до мрак, гледах празното пространство, представях си онова, което някога е било. Можех да почувствам присъствието на Крепостта. Едва ли не я виждах да се показва измежду сенките, издигайки се на фона на притъмняващото източно небе. Почти различавах очертанията на каменните кули и парапети. Чаках, защото Аланон знаеше какво е необходимо и щеше да ми го каже, когато му дойде времето.

Старческите очи се зареяха в пространството.

— Когато се уморих, заспах и Аланон се яви в сънищата ми, както сега прави с всички ни. Каза ми, че Паранор наистина продължава да съществува, пренесен чрез магия на друго място и време, и все пак и тук. Попита ме дали съм готов да вляза, за да изнеса един том от Историята на Друидите, където е указано как да се върне Паранор в Четирите земи. Помоли ме да ти донеса тази книга.

Той се поколеба дали да разкрие още нещо, после само добави:

— И аз се съгласих. Тогава той протегна ръка и хвана моята. Издигна ме над мене самия, духа ми над тялото. Забули ме с магия. В този миг станах нещо различно от човека, който бях — но и досега не знам какво. Каза ми какво трябва да направя. Тогава тръгнах натам, където някога бяха стените на Крепостта, затворих очи, за да не ме подведат и навлязох в светове, които са отвъд нашия свят, на мястото, където той някога е бил. Установих, че мога да го сторя. Представи си моето удивление, когато стените на Паранор се материализираха под пръстите ми. Рискувах да ги огледам набързо, но когато го направих, не можах да видя нищо. Наложи се да започна наново. Дори като дух не можех да проникна в магията, ако нарушавах нейните правила. Този път държах очите си здраво затворени, отново затърсих стените, открих тайната врата, скрита в основата на Крепостта, блъснах ръчката, с която се отключваше, и влязох.

Коглин сви устни.

— Тогава ми бе позволено да отворя очи и да погледна наоколо. Уокър, това беше Паранор от древни времена — огромен, разпръснат замък, с кули, които се издигаха до облаците, с древни бойници, които се простираха завинаги там. Струваше ми се безкраен, докато се изкачвах по стълбите и се лутах из залите. Бях като мишка в лабиринт. Дворецът бе изпълнен с дъх и привкус на смърт. Въздухът имаше странен зеленикав оттенък. Всичко беше окъпано в него. Ако се бях опитал да вляза в моето тяло от плът и кръв, щях моментално да се разпадна. Усещах, че магията продължава да действа и претърсвах коридорите за някакви следи от живот. Пещите, които някога са били разгаряни от огнената лава в центъра на земята, сега стояха студени и Паранор беше хладен и безжизнен. Когато се качих в горните зали, открих купища кости, безформени и уродливи, останките от Мордските призраци и Джуджетата, които Аланон бе заключил там, когато бе призовал магията, за да разруши Паранор. Нищо живо нямаше в Крепостта на Друидите, освен самия мене.