Тери Брукс - Друидите на Шанара

Беше живял в селото по-малко от година, когато баща му умря. На Уокър му се искаше той също да бе умрял.

Продължи да живее с Джерълън и Мириана Омсфорд, които се отнасяха добре към него и проявяваха съчувствие към трудностите, с които се сблъскваше, защото и собственият им син Пар също бе почнал да проявява магически способности. Пар беше потомък на Джаир Омсфорд, брата на Брин. И по двете линии в семейството се наследяваха магическите способности от предшествениците по кръвна линия през годините от смъртта на Аланон, тъй че появата на магически способности у Пар не беше изцяло неочаквана. Магията на Пар не бе така непредсказуема и сложна форма на магия. Проявяваше се главно в способността на момчето да извиква живи образи с гласа си. Пар бе още малък по онова време, едва на пет-шест годинки, и не разбираше какво става с него. Кол не беше достатъчно силен, за да закриля брат си, тъй че накрая Уокър взе момчето под свое крило. Това стана съвсем естествено. В края на краищата, само Уокър разбираше какво изживява Пар.

Приятелството с Пар промени всичко за него. То му създаде цел, възможност да се грижи за някой друг освен за собственото си оцеляване. Дълги часове той прекарваше с Пар, помагаше му да свикне с магическата си способност. Съветваше го как да я използва, в какво бе необходимо да внимава, какво можеше да му служи за предпазване. Опитваше се да го научи как да се справя еъс страха и неприязънта на хората, които не проявяваха разбиране. Превърна се в учител за Пар.

Хората от Сенни дол започнаха да го наричат „Мрачния чичо“. Първо започнаха децата. Той не беше чичо на Пар, разбира се; не беше чичо на когото и да било. Но селяните не знаеха каква е кръвната му връзка и не разбираха роднинските му отношения с Джерълън и Мириана, тъй че нямаше значение как ще го наричат. „Мрачния чичо“ се превърна в подходящо обръщение. Уокър по онова време беше вече израснал, бледолик и чернокос като майка си, явно недосегаем за гпънчевите лъчи. Имаше вид на привидение. На децата от долината им се струваше, че е някакво нощно същество, което никога не е виждало светлината на деня, и взаимоотношенията му с Пар им се струваха тайнствени. И така, той се превърна в „Мрачния Чичо“, съветника по магия, странния, неумел, затворен в себе си младеж, чиито прозрения и разбирания го правеха различен от всички останали.

Но въпреки прозвището „Мрачния чичо“ отношението към Уокър ставаше по-добро. Той започна да се учи как да се справя с подозрението и недоверието. Престана да бъде обект на нападки. Установи, че може да отклони предизвикателствата едва ли не само с поглед или даже със стойката на тялото си. Можеше да използва магия, за да се защити. Откри, че може да внуши на хората да проявят внимание и предпазливост и да ги накара да се откажат от агресивните си намерения. Той даже успяваше да прекрати боевете между останалите. За съжаление, това още повече го отдалечаваше. Възрастните и по-големите младежи напълно го изоставиха, само по-малките станаха внимателни и приятелски настроени към него.

Уокър не беше щастлив в Сенни дол. Недоверието и страхът останаха, скрити зад насилените усмивки, зад механичните кимвания и учтивости на селяните, които му позволяваха да съществува сред тях, но не и да бъде приет. Уокър знаеше, че магията е причината за проблемите му. Майка му и баща му може би я бяха смятали за дар, но не и той. И никога вече нямаше да гледа на нея като на дар. Това беше проклятие и той беше сигурен, че то ще го преследва до гроб.

По времето, когато стана млад мъж, Уокър вече беше решил да се върне в Хартстоун, в дома, който бе запомнил с такава любов, далеч от хората на Долината, от тяхното недоверие и подозрителност, от отчуждението, което го накараха да изпита. Момчето Пар се бе приспособило твърде добре и Уокър не се безпокоеше за него. Първо, Пар беше местен човек в Дола и бе приет така, както Уокър никога не съумя. Още повече, че то се ползваше от магическите си способности по доста различен от Уокър начин. Пар никога нямаше колебания; той искаше да узнае всичко, което може да се прави с магия. Не се интересуваше от мнението на другите. Той можеше да се абстрахира от него, докато Уокър никога не успя да стори това. Двамата започнаха малко по малко да се отдалечават с възрастта. Уокър знаеше, че това е неизбежно. Време беше за него да си върви. Джерълън и Мириана настояваха да остане, но в същото време разбираха, че няма да може.

Седем години след пристигането си Уокър Бо напусна Сенни дол. По онова време беше вече приел фамилията на майка си, отказвайки се да използва името Омсфорд, защото то го свързваше тясно с наследството на магията, което той вече презираше, отново се върна в Дарклин Рийч, върна се в Хартстоун, чувствайки се като диво животно в клетка, което е пуснато на свобода. Скъса с живота, който бе оставил зад себе си. Беше решен никога вече да не използва магия. Обеща си да стои далеч от света на хората до края на своя живот.