Тери Брукс - Друидите на Шанара

Гневът на Уокър не знаеше граници. Да върне Друидите, които вече не съществуваха и изчезналия Паранор? Разбира се, помисли си Уокър в отговор. Разбира се, призракът на Аланон. Аз ще повлека смазаното си тяло, отровената си ръка, за да търся онова, което ти е необходимо. Нищо че умирам и няма надежда за каквото и да било, аз…

— Приеми, Уокър. Още не си го приел. Приеми истината за себе си и своята съдба.

Уокър не разбираше.

— Липсва ти близостта на онези, които са си отишли преди теб, на онези, които са разбирали смисъла на служенето.

Уокър потръпна, опитвайки се да се отърси от спомена на съня. Силите му го напуснаха. Свлече в края на Рога на Пъкъла, задушен от объркване и страх. Бе обхванат от чувството, че с него е свършено и е невъзможно да се възстанови отново.

Помогни ми, Аланон , молеше той отчаяно.

Сянката висеше неподвижна във въздуха пред него, неземна на фона на зимните небеса и оголените върхове, издигнала се като призрак на смъртта, дошъл да вземе поредната си жертва. Изведнаж Уокър осъзна, че оттук нататък не му остава нищо, освен смъртта.

Да умра ли искаш , попита невярващо той. Това ли е твоето желание?

Сянката нищо не отвърна.

Знаеше ли какво ще се случи с мен? Той вдигна сакатата си ръка, вкаменена, просмукана от отрова.

Сянката остана безмълвна.

Защо не искаш да ми помогнеш? , простена Уокър.

— Защо ти не искаш да ми помогнеш…

Думите рязко отекнаха в съзнанието му, неумолими, пропити със зловещ смисъл. Но не той ги бе изрекъл. Това бяха думите на Аланон.

После внезапно сянката потрепна във въздуха пред него и изчезна. Водите на Рога на Пъкъла задимяха и просъскаха, забушуваха гневно, после отново притихнаха. Въздухът беше пропит от мъгла и мрак, изпълнен с духове и диви фантоми, едно място, където животът и смъртта се срещаха на пресечната точка на безответни въпроси и неразрешени загадки.

Уокър Бо ги видя само за миг със съзнанието, че ги вижда не в съня си, а в будно състояние и внезапно разбра, че видението му може би изобщо не беше сън.

После всичко изчезна и потъна в мрак.

Когато се събуди отново, някой се бе надвесил над него. Уокър го видя, целият трескав и обхванат от болка. Тънък, източен силует, в сива роба, с тясно лице и орлов нос, с коси, които се спускаха на кичури. Беше се навел ниско над него, сякаш се опитваше да изсмуче и малкото останал му живот.

— Уокър? — прошепна нежно силуетът.

Беше Коглин. Уокър преглътна. Гърлото му беше пресъхнало. Направи усилие да се изправи. Ръката му тежеше и не му позволяваше да се вдигне, дърпаше го надолу. Старецът пъхна ръце под дрехата на Уокър и напипа вдървената му саката ръка. Уокър го чу как тежко си поема дъх.

— Как…ме откри? — едва промълви той.

— Аланон — отвърна Коглин. Гласът му бе суров и в него се прокрадваше гняв.

Уокър въздъхна:

— От колко време съм…?

— Три дена. Не знам как си останал жив. Хич те нямаше.

— Прав си. — Съгласи се Уокър и импулсивно протегна ръце, за да привлече мъжа по-близко. Познатото усещане и дъх на тялото на стареца извикаха сълзи в очите му.

— Може би не съм… може би скоро ще умра.

Коглин отвърна на прегръдката на Уокър и каза само:

— Не, Уокър, още не.

После старецът му помогна да се вдигне на крака, като го прикрепяше с неподозирана от Уокър сила и двамата се насочиха на юг. Вече се бе разсъмнало Облаците се бяха изчистили и хоризонтът бе позлатен от първите зари на слънцето. Въздухът се бе притаил особено в очакване на изгрева.

— Хвани се здраво за мен, Уокър — подкани го Коглин, помагайки му да върви по разбития камънак. — Наблизо ни чакат конете и ще бъде по-лесно. Здраво се дръж.

Уокър Бо се хвана здраво за живота, който обичаше.

Коглин заведе Уокър Бо в Сторлок. Макар и на кон, те не смогнаха да пристигнат преди свечеряване. През деня, слънчев и топъл, успяха да излязат от Драконовия зъб и кривнаха на изток през Рабските равнини, после през Истландските гори на Среден Анар към легендарното селище на Сторите. Смазан от болка и обзет от мисли за смъртта, Уокър остана буден през по-голямата част от времето. Въпреки това никога не бе сигурен къде е и какво става с него, единственото, което усещаше, беше клатушкането на коня и постоянните уверения на Коглин, че всичко ще бъде наред.

Не беше съвсем сигурен, че Коглин му казва истината.

Сторлок беше смълчан, прохладен и прикътан в сянката на дърветата — едно убежище от задухата и праха на равнините. Някакви ръце се протегнаха да поемат Уокър от седлото, от дъха на пот и равномерното полюшване, от усещането, че смъртта може да го призове всеки момент. Не знаеше как така все още беше жив. Необяснимо беше. Около него се бяха събрали облечени в бяло фигури, подкрепяха го, успокояваха го. Това бяха Сторите, Джуджетата-лечители на Селището. Всеки знаеше кои са Сторите. Те владееха най-напредналото лечебно изкуство в Четирите земи. Уил Омсфорд бе учил някога при тях и стана лечител, единственият по рода си южняк. Шеа Омсфорд беше излекуван след нападение в Уолфсктаг. По-рано бяха водили и Пар при тях, когато го зарази отровата на върколаците от Старо бърдо. Уокър го беше довел. Сега беше ред на Уокър да бъде спасен. Но Уокър не се надяваше на това.