Тери Брукс - Друидите на Шанара

О, да, тъкмо за да ме улови в капан, помисли си той и тръпки го побиха при тази мисъл.

Но кой ли го беше поставил там? Шадуините или пък някой друг? Кой ли притежаваше сега Черния камък на Елфите?

Той отчаяно се връщаше мислено към събитията, които го бяха довели дотук. Сянката на Аланон, мъртъв от триста години, ги бе призовала — тях, наследниците на магията на Шанара — племенника му Пар Омсфорд, братовчедката му Рен Омсфорд и него самия. Освен това ги бе посетил и някогашният Друид Коглин с увещание да се отзоват. И те се бяха отзовали. Събраха се в Рога на Пъкъла — древно обиталище на Друидите, където Аланон им се яви и им възложи различни задачи, чиято цел бе да се противопоставят на тъмните дела на Шадуините, които със силата на своята магия унищожаваха живота на Четирите земи. Уокър бе натоварен да се заеме с възстановяването на Паранор, изчезналия дом на Друидите с и да върне обратно самите Друиди. Той отказа да изпълни това задължение. Но Коглин отново го посети и този път носеше томче от историята на Друидите, в което се разказваше за Черния камък на Елфите, който имаше силата да възстанови Паранор. Това отведе Уокър при Гримпонд, който бе ясновидец и можеше да гадае в тайните на земните и смъртни хора.

И ето че се намираше сред тази мрачна пещера. Огледа се наоколо. Там бяха вратите към гробниците на Кралете на Четирите земи, мъртви през всичките тези векове, богатството натрупано в криптите, пред които се възправяха и каменните пазачи на технитеостанки. Каменни очи се пулеха от безизразните им лица, невиждащи, безогледни. Той беше сам с тези призраци.

Умираше.

Очите му се наляха със сълзи, ослепиха го, а той се мъчеше да ги преглътне. Какъв глупак е бил само!

Мрачния чичо . Думите отекнаха беззвучно, един спомен, който го преследваше и мъчеше. Гласът беше на Гримпонд, този проклет, коварен дух, причината за всичко онова, което го сполетя. Загадките на Гримпонд го бяха довели до Залата на кралете да търси Камъка на Елфите. Гримпонд сигурно е знаел какво го чака, знаел е, че няма никакъв Камък на Елфите, а вместо него Асфинкс, смъртния капан, който щеше да го унищожи.

А защо той самият бе очаквал нещо друго, питаше се мрачно Уокър. Та нали Гримпонд бе най-омразният му враг? Нима не се бе похвалил на Уокър, че го изпраща на сигурна гибел като му дава желаната информация?

Уокър сам бе избрал кривия път, втурнал се бе към смъртта, която духът му бе предрекъл, с нехайната вяра, че може да се защити от всяко зло, което би му се изпречило на пътя. Помниш ли, помниш ли колко бе самоуверен, кореше се той.

Конвулсивно се сви от изгарящата болка. Добре, добре. Но къде бе останала тази самоувереност сега?

Той се изправи с усилие, докато застана на колене и се наведе към дупката в пода на пещерата, където ръката му бе прикована към камъка. Трупа на Асфинкс вече не можеше да се различи. Каменното тяло на змията се бе увило около неговата окаменяла ръка и те бяха свързани завинаги, приковани към планинската скала. Той сви устни и дръпна нагоре ръкава на дрехата си. Ръката не му се подчиняваше, сива и вкочанена до лакътя. Сивите каменни ивици достигаха чак до рамото му. Процесът се развиваше бавно, но неизменно. Цялото му тяло се вкаменяваше.

Но и това едва ли имаше значение, защото щеше да умре от глад много преди целият да се вкамени. Или от жажда. А може би от отровата.

Отпусна ръкав, за да покрие ужаса, в който се превръщаше. Бяха изминали седем дни. Малкото храна, която беше взел със себе си, бе изчезнала почти веднага, а вода беше пил за последен път преди два дни. Силите бързо го напускаха. През цялото време бе разтърсван от пристъпите на треската, с все по-кратки моменти на облекчение. В началото се опита да се бори, да използва магия, за да очисти отровата от тялото си и да върне плътта и кръвта на ръката си. Но магията го бе напуснала напълно. Опита със сила да освободи ръката си, но бе приклещен твърде здраво. Нямаше надежда за освобождение, бе напълно обречен. Понякога умората го оборваше и той заспиваше. С времето сънят започна да идва все по-често и все по-малко му се искаше да се буди.

Коленичил така, свит в мрака от болка, той бе внезапно измъкнат от пристъпа на смъртта от гласа на Гримпонд и с ужасяваща сигурност осъзна, че не бива повече да заспива. Започна учестено да диша, за да потисне страха. Не биваше да допусне това да се случи. Не трябваше да се предава.

Положи усилие да размисли. Докато още можеше да мисли, разсъждаваше той, нямаше да заспи. Припомни си отново разговора с Гримпонд, отново в съзнанието му изплуваха думите на духа и той отново се опита да изтълкува тяхното значение. Гримпонд не бе споменавал Залата на Кралете, когато му казваше къде да намери Черния камък на Елфите. Дали Уокър просто беше го разбрал неправилно? Или е бил подведен съзнателно? Дали в думите на Гримпонд се криеше някаква доза истина?