Тери Брукс - Друидите на Шанара

Старецът затвори за миг очи. Той знаеше какво е необходимо, за да бъдат спасени децата на Шанара — една толкова могъща и сложна магия, че нищо да не може да й се опре, магия, която да преодолее всички препятствия, създадени от техните врагове, която да проникне през стената на измама и подлост, скриваща всичко от онези четирима души, от които зависеше толкова много.

Да, четирима, не трима. Дори и Аланон не разбираше всичко, което беше предопределено да се случи.

Той се обърна и тръгна навътре към своята обител. Отдаде се на песните на птиците, аромата на цветята и топлината на въздуха, поемаше ги с всичките си сетива и постепенно се успокои. В своите Градини той беше способен на всичко. И все пак, магията му бе нужна извън тях. Той знаеше какво трябва да се направи и се подготвяше за него, като понякога се преобразяваше в старец и се пренасяше в отвъдния свят. В такива моменти започваше да крета с несигурна походка, дишаше тежко, погледът му се замъгляваше и тялото му изпитваше болка, чувствайки как животът го напуска. Песента на птиците замлъкваше и животинките, скупчени наоколо, бързо се разбягваха. Полагаше усилие да се откъсне от себе си, за да усети тленния човек и така по-добре да разбере как да постигне необходимото.

Спря в най-вътрешната част на своето владение. Тук имаше кристално чисто езеро, което извираше от малък приток. Еднорог се бе навел и пиеше от неговите води. Езерото се плискаше в тъмна и плодородна земя. Ситни, нежни цветчета, с неизвестни названия, бели като пресен сняг растяха в околностите на водите. В другия край на езерото, над моравите треви, растеше крехко, сплетено дърво. Имаше нежни зелени листа, поръбени с червено. Две масивни скали с ивици цветна руда ярко проблясваха на слънцето.

Кралят на Сребърната река стоеше неподвижен в присъствието на заобикалящия го живот и копнееше да се слее с него. И когато успя, когато всичко като с невидима нишка се свърза в човешката форма, която беше приел, той вдигна ръце и го прие в себе си. Ръцете му — набръчкана човешка кожа и крехки кости, се издигнаха и призоваха цялата му магическа сила. Чувството за възраст и време, което напомняше за преходното съществуване на смъртните, изчезна. Първо малкото дръвче се изскубна от корените си и дойде при него — костната рамка, върху която щеше да гради. То се наведе бавно, за да приеме желаната форма, листата му прилепнаха до клоните, затвориха се и се увиха. После дойде ред на земята. Издигнаха се шепи пръст като от невидими лопати и облепиха дървото. После рудата послужи за мускули, водата за хранителни сокове, а венчелистчетата на малките цветчета за кожа. Той събра коса от сребърната грива, а за очи постави черни бисери. Магията оживя и неговото създание бавно получи своята форма.

Когато всичко бе свършено, пред него застана момиче, съвършено във всичко, освен в едно. Все още не беше живо.

Той се огледа наоколо и се спря на гълъба. Пое го от въздуха и го постави още жив в гърдите на момичето, превръщайки го в сърце. Кралят на Сребърната река пристъпи напред, прегърна я и й вдъхна собствения си живот. После отстъпи назад и зачака.

Гърдите на момичето започнаха да се вдигат и отпускат, ръцете и краката й трепереха. Тя отвори очи, черни като въглен на фона на нежното й бяло лице. Имаше дребно тяло, изваяно като статуетка, с омекотени овални форми. Косите й бяха сребристо бели, с нежните отблясъци на скъпоценни камъни.

— Коя съм аз? — попита момичето. Мекият й напевен глас прозвъня като ручей или среднощна музика.

— Моята дъщеря, — отвърна Кралят на Сребърната река, усещайки как в него се събуждат отдавна забравени чувства.

Не му се искаше да й казва, че е създадена от първични елементи, едно дете на земята, плод на неговата магия. Всъщност тя и сама можеше да го предусети чрез интуицията, с която я бе надарил. Обяснения не бяха нужни.

Момичето направи много предпазлива крачка, после още една. Когато установи, че може да се движи, ускори ход, изпробвайки всякакви възможности. Обикаляше около своя баща и гледаше с внимание и свян стария човек. После хвърли наоколо си поглед, изпълнен с любопитство. Гледките, ароматите и звуците на Градините я караха да чувства в тях особено родство, което не можеше напълно да си обясни.

— Моята майка са Градините, нали? — попита ненадейно момичето и той й отговори с да.

— И аз съм частица от двама ви? — на този въпрос той отново отвърна утвърдително.

— Ела с мене — каза й нежно той.