Тери Брукс - Друидите на Шанара

Тръгнаха на разходка из Градините, чувстваха се като баща и дете, наблюдаваха цветята, птиците и животните, които бързо се стрелкаха край тях, ширналите се сплъстени храсталаци, скалите и пръстта, сложната мрежа, изтъкана от слънчеви лъчи. Тя беше лъчезарна и пъргава, изпълнена с интерес към всичко, с уважение към живота, с грижовност. Той бе доволен от своето творение.

Малко по-късно започна да я въвежда в света на магията. Първо й демонстрира своите магически умения, само най-простите, за да не я обърка. После я остави да изпробва собствените си възможности. Тя установи с учудване своите магически способности и с още по-голямо удивление откри онова, което можеше да стори с тях. Не проявяваше ни най-малко колебание. Бе нетърпелива.

— Искаш ли да знаеш своето име? — попита я баща й.

— Да — отвърна тя и го погледна цялата в очакване.

— Името ти е Куикнинг. — Той помълча — И знаеш ли защо? (Quickening (англ.) — Оживялата — бел.пр.)

Тя се замисли за момент и отвърна просто:

— Да.

Той я отведе до едно старо дърво. Кората му се белеше от ствола на огромни влакнести ивици. Лек ветрец довяваше хлад и ухания на жасмин и бегония. Седнаха на тревата, която бе като мек килим под тях. Един грифон се скиташе сред високите треви и близна ръката на момичето.

— Куикнинг — каза Кралят на Сребърната река. — Има нещо, което ти трябва да направиш.

Той бавно и внимателно й обясни, че трябва да напусне Градините и да отиде в света на хората. Каза й къде да отиде и какво да направи. Говореше й за Мрачния чичо, за Планинеца и за безименния Шадуин, за Ул Белк, за Елдуист и Черния камък на Елфите. И както й говореше, посвещавайки я в нейното призвание, той почувства болка в гърдите, една чисто човешка болка, потискана векове наред. Тя извика у него такава тъга, че гласът му прозвуча сподавено, а от очите едва не бликнаха сълзи. Изненадан, той млъкна и се опита да я преодолее. Нужно му бе известно усилие, за да може да проговори отново. Момичето го наблюдаваше без нищо да каже — съсредоточено, замислено, цялото в очакване. Нито питаше, нито обсъждаше думите му. Просто слушаше и приемаше.

Когато той й каза всичко, тя се изправи.

— Разбирам какво се очаква от мен. Готова съм.

Но Кралят на Сребърната река поклати глава.

— Не, детето ми, не си. Ще го разбереш, когато поживееш. Въпреки всичко, което представляваш и можеш, все пак си уязвима спрямо неща, от които аз не бих могъл да те предпазя. Затова ще трябва да внимаваш и да се пазиш сама. Бъди нащрек, когато не разбираш нещо.

— Добре — отвърна тя.

Той я съпроводи до края на Градините, където започваше светът на хората и двамата се загледаха в напредващата разруха. Дълго стояха така без никой нищо да каже и накрая тя наруши мълчанието:

— Сигурна съм, че съм необходима там.

Той мрачно кимна, предчувствайки вече нейната загуба, макар че още не беше тръгнала. Та тя е само съвкупност от елементи, опита да се успокои той, но в същото време знаеше, че не е прав. Тя беше много повече. Бе част от самия него, сякаш бе негова плът.

— Сбогом, татко.

Т я изрече думите изведнаж и го остави.

Напусна Градините и се изгуби в далечината на отвъдния свят. Не го целуна, дори не го докосна на раздяла. Тръгна си просто, както единствено знаеше.

Кралят на Сребърната река се обърна. Усилията го бяха уморили, изтощили бяха магическата му сила. Нуждаеше се от почивка. Бързо се отърси от човешкия си облик, освободи се от привидното покритие на кожа и кости, очисти се от спомена за тях и от сетивата и се превърна във вълшебника, какъвто беше.

И все пак онова, което изпитваше към Куикнинг, неговото дете, остана в него.

Уокър Бо се събуди целият в тръпки.

Мрачния чичо.

Един глас в съзнанието му го издърпа от черния вир, в който се бе унесъл, от мастилената чернилка в сивата светлина и той така се стресна, че чак мускулите му изпукаха. Вдигна глава от ръката, на която се беше опрял и се огледа невиждащо наоколо. Цялото му тяло бе пронизвано от непрестанни пристъпи на болка. Тя пареше като нажежено желязо и той се гърчеше, напразно опитвайки се да я облекчи. Само дясната му ръка оставаше протегната, тежка и неподвижна. Тя не му принадлежеше вече, завинаги прикована към пещерния под, вкаменена до лакътя.

Оттам идваше и болката.

Той затвори очи от болка. Искаше да я преодолее, да я отхвърли. Но не можеше да й заповядва, магическата му сила бе почти напълно изчерпана в битката срещу настъпващата отрова на Асфинкс. Седем дни откак бе дошъл в Залата на Кралете, за да търси Черния камък на Елфите, и от седем дни се оказа срещу онова ужасяващо създание, което като че ли бе поставено там, за да го улови в капан.