Тери Брукс - Друидите на Шанара

С течение на времето стана ясно, че специалните прозрения на Уокър му бяха от помощ и в училище. Започна да чете от библиотеката на баща си почти веднага щом узна как буквите от азбуката образуват думите върху протритите страници на бащините му книги. Овладя математиката без всякакво усилие. Възприемаше науките по интуитивен път. Почти нямаше нужда от обяснения. По някакъв начин схващаше нещата сам. Особено се пристрасти към историята; имаше невероятна памет за неща, места, събития и хора. Започна да си води бележки, да записва всичко, което научаваше, да събира знания, за да може един ден да ги предаде на другите.

С възрастта отношението на баща му към него започваше да се променя. Първоначално той отпъждаше своите подозрения, сигурен, че греши. Но това чувство не го напускаше. Най-сетне реши да запита баща си какво има и Кенър — висок, слаб, чевръст човек, с големи и умни очи, с говорен дефект, с който упорито се бе борил, и с художествени заложби — призна на сина си, че подозренията му са основателни. Самият Кенър не притежаваше магически способности. Като млад бе забелязал някакви зачатъци, но те бяха изчезнали малко след като бе излязъл от момчешката си възраст. Същото бе станало с баща му и дядо му и с всеки Омсфорд от поколения насам чак до Брин. Но с Уокър изглежда не беше така. Магията на Уокър изглежда все повече се засилваше. Кенър му каза, че се страхува, че способностите му могат да се развият в непредвидима и неконтролируема степен. Но и и той каза същото, което бе казала Рисе — че не бива да се подтискат, че магията е дарба, която винаги има някакво специално предназначение.

Скоро след това той разказа на Уокър историята магическите способности на рода Омсфорд, за Друида Аланон и Момичето от равнината Брин и за завета на Аланон към Брин. Уокър беше на дванадесет години, когато чу тази история. Тогава поиска да узнае какъв е бил този завет. Но баща му не можеше да му каже. Той знаеше само историята на неговото предаване по кръвна линия в целия род Омсфорд.

— Магията се проявява и в тебе, Уокър — бе казал той. — Ти от своя страна ще я предадеш на своите деца, а те — на своите, докато един ден се яви потребност от нея. Такъв е заветът, който си наследил.

— Но кому е необходим завет без предназначение? — бе запитал Уокър.

А Кенър бе отвърнал:

— Магията винаги има предназначение — дори когато ние не знаем какво е то.

Почти година след това, когато Уокър се разделяше с детството и навлизаше в младостта, магията му разкри, че има и друга, по-мрачна страна. Уокър установи нейната разрушителна сила. Понякога, най-често когато бе гневен, чувствата му се превръщаха в енергия. В такива случаи той можеше да премества предмети и да ги разрушава без дори да ги докосне. Понякога можеше да извиква един вид огън. Това не беше обикновен огън; не гореше като обикновения и беше различен по цвят, нещо като кобалтов. Най-често огънят не му се подчиняваше, а действаше безконтролно. Нужни му бяха седмици наред, за да се научи да го подчинява на собствената си воля. Опита се да скрие своето откритие от баща си, но баща му все пак научи за него, както обикновено узнаваше всичко за своя син. Макар че нищо не каза, Уокър усети дистанцията между тях да се увеличава.

Уокър беше на път да стане мъж, когато баща му взе решение да го изпрати далеч от Хартстоун. Здравето на Кенър Омсфорд от седем години насам постепенно се влошаваше. Някога силното му тяло бе налегнато от неизлечима болест. Той залости къщурката, родния дом на Уокър, и поведе момчето към Сенни дол, където живееше едно друго семейство Омсфорд, — Джерълън, Мириана и техните синове Пар и Кол.

Това преместване се оказа за Уокър Бо най-черното нещо в живота му. Сенни дол, макар да бе само една малка община, все пак му се струваше сковаваща след Хартстоун. Там се бе ползвал с безгранична свобода; тук имаше ограничения, които не можеше да избегне. Уокър не беше свикнал да бъде постоянно сред толкова много хора, не можеше да се приспособи към тях. От него се очакваше да ходи на училище, но там не можеше нищо да научи. Учителят и съучениците му не го обичаха и се отнасяха към него с недоверие. Той беше аутсайдер, държеше се различно от тях, знаеше наистина прекалено много и те бързо решиха, че не искат да имат нищо общо с него. Магията му се превърна в капан, от който не можеше да избяга.

Тя се проявяваше във всичко, което вършеше и в момента, когато разбра, че е трябвало да я крие, вече бе твърде късно да го направи. Няколко пъти вече го биеха, защото не се решаваше да се защити. Беше ужасен от онова, което можеше да стане, ако изпусне огъня изпод контрол.