Тери Брукс - Друидите на Шанара

Почти в продължение на година постъпваше точно както беше решил. И тогава се появи Коглин и всичко се промени…

Изведнаж Уокър се стресна от своята дрямка и спомените изчезнаха. Той се размърда в топлото легло и отвори очи. Известно време не можеше да реши къде се намира. Стаята се обливаше от ярка дневна светлина, въпреки надвисналите горски дървета точно пред прозореца със спуснати завеси. Тя бе малка, спретната, почти без мебели. Имаше фотьойл, малка масичка до леглото и нищо друго. На масата бяха поставени ваза с цветя, леген с вода и дрехи. Единствената врата на стаята беше затворена.

Сторлок. Ето къде се намираше, там, където Коглин го беше довел. Тогава си спомни всичко, което го бе докарало тук.

Внимателно измъкна осакатената си ръка изпод завивките. Сега болката беше слаба, но ръката му още беше натежала от камъка и безчувствена. Той прехапа устни от гняв и безсилие. Нищо не беше се променило, само болката бе намаляла. В края ръката му носеше още каменния си връх, а сивите ивици, по които отровата си проправяше път към рамото му, все още се разрастваха.

Той отново скри ръката си, за да не я вижда. Сторите се бяха оказали безсилни да го излекуват. Каквато и да беше отровата, която Асфинкса му бе предал, Сторите не можеха да й противостоят. А ако и те не можеха — Сторите, които бяха най-добрите лечители из Четирите земи…

Нямаше сили да довърши мисълта си. Прогони я, затвори очи, опита се отново да заспи, но не успя. Пред очите му бе непрекъснато ръката, смазана от каменния клин, забил се в нея.

Завладя го отчаяние и той заплака.

Беше минал един час, когато вратата се отвори и в стаята влезе Коглин, един неканен гост, от който тишината стана още по-неловка.

— Уокър! — поздрави тихо той.

— Те не могат да ме спасят, така ли? — запита Уокър без заобикалки, защото нищо нямаше значение пред отчаянието му.

Старецът застана безизразен като статуя до леглото му.

— Ти остана жив, нали? — отвърна той.

— Не си играй на думи с мене. Каквото и да е било направено, то не е извлякло отровата. Чувствам това. Може и да съм жив, но не за дълго. Кажи, не съм ли прав?

Коглин замълча за момент.

— Прав си. Отровата е още в тебе. Дори Сторите нямат средство да я изчистят или да спрат нейното разпространение. Но са забавили процеса, намалили са болката и са ти дали време. Това е повече, отколкото очаквах, като се има предвид естеството и степента на нараняването. Как се чувстваш?

Уокър се усмихна вяло и горчиво.

— Както се чувства умиращ човек, естествено. Но ще умра в приятна атмосфера.

Те се гледаха известно време без нищо да кажат. После Коглин отиде при фотьойла и се отпусна в него като сноп стари кокали и болни стави, с набръчкана, потъмняла кожа.

— Кажи ми какво се случи с тебе, Уокър.

И Уокър разказа. За това как прочете коженото томче с древната история на Друидите, която Коглин му беше донесъл, как научи за Черния камък на Елфите, как реши да потърси съвета на Гримпонд, как изслуша загадките му и получи видения от него, как реши, че трябва да отиде в Залата на Кралете, да открие тайното място, отбелязано с руни върху пода на Гробницата и накрая как бе ухапан и отровен от Асфинкс, оставен там да го причака.

— Може би не е причаквал точно теб, а всеки, който би дошъл — забеляза Коглин.

Уокър рязко се обърна към него и в очите му проблясваше гняв и недоверие.

— Какво знаеш за всичко това, Коглин? И ти ли играеш същите игри като Друидите? А какво ще кажеш за Аланон? И Аланон ли е знаел…

— Аланон нищо не знаеше — прекъсна го Коглин, като отхвърли обвинението му преди той да го довърши. Старческите му очи просветваха под тънките вежди.

— Ти си се заловил да решаваш загадките на Гримпонд сам — и си сторил глупост. Многократно сьм те предупреждавал, че призракът ще намери начин да те погуби. Как би могъл Аланон да знае за твоето затруднено положение? Отдаваш твърде голямо значение на човек, мъртъв от триста години. Дори беше жив, магията му никога не би проникнала зад тайната в Залата на Кралете. Щом си влязъл там, ти си бил загубен за него. И за мене. Едва когато се появи отново и припадна край Рога на Пъкъла, той разбра какво се е случило и ме призова да ти помогна. Пристигнах по най-бързия начин, макар че и в този случай ми отне три дни.

Той вдигна ръка и го посочи с пръст.

— Задавал ли си си въпроса как успя да оживееш? Аланон намери начин да запази живота ти, първо докато дойда, и след това докато успеем да стигнем до Сторите! Помисли над това, преди да хвърляш обвинения толкова лесно!