Тери Брукс - Друидите на Шанара

След това някой зад тях започна да крещи и да вика за помощ. Морган поведе жените из една алея и ги повлече колкото можеше по-бързо надолу по нея. Виковете се умножиха, отекваха тичащи стъпки. Чуха се подсвирквания, прозвуча призивна тръба.

— Сега ще ни връхлетят от всички страни — каза си Морган.

Стигнаха до следващата улица и кривнаха по нея. Виковете огласяха всичко наоколо. Той придърпа жените в сянката на един вход и зачака. От двете страни на улицата се появиха войници, които ги търсеха. Рухваха всякакви планове за избавление. Ръцете му се свиха в юмруци. Каквото и да става, той нямаше да позволи Федерацията да залови отново баба и леличка.

Той се наведе близо до тях.

— Ще отвлека вниманието им — шепотът му не допускаше възражения. — Стойте тук, докато се втурнат след мене, после бягайте. Щом намери те някой да ви скрие, останете там, каквото и да става.

— Ами ти, Морган? — хвана ръката му баба Елиза.

— Не се тревожете за мен. Правете това, което ви казвам. Не ме търсете. Ще ви намеря, когато всичко това се размине. Сбогом, бабо. Сбогом, лельо Джил.

Без да обръща внимание на молбите им да остане, той бързо ги целуна и прегърна и изскочи на улицата. Тича, докато видя първата група преследвачи и се провикна:

— Ето ги там!

Войниците хукнаха след него и той свърна в една алея, отвличайки ги надалеч от баба Елиза и леля Джилт. Измъкна сабята от ножницата на гърба си. На излизане от алеята забеляза още една хайка войници и викна и на тях, като сочеше неопределено напред. Поне за момента те го вземаха за един от тях. Ако можеше да ги пропусне пред себе си, щеше да успее и сам да се спаси.

— Плевника пред нас — извика той, когато първата хайка го настигна. — Там са!

Войниците се стрелнаха покрай него — едната групичка, после другата. Морган се обърна и побягна в противоположната посока. Завивайки край ъгъла на един хамбар, той налетя на трета група.

— Те са в…

Изведнаж се закова на място. Пред него стоеше капитанът, който явно го разпозна и нададе вик. Морган се опита да се изплъзне, но войниците се хвърлиха мигновено отгоре му. Той се защитаваше яростно, но нямаше шанс да успее. Нападателите му го обградиха и събориха на земята. Посипаха се удари.

Не стана така, както очаквах, помисли си той отчаяно и черна пелена падна над очите му.

Три дни по-късно дъщерята на Краля на Сребърната река, за която се говореше, пристигна в Кулхавен. Новината за нейното идване дойде половин ден преди нея и когато тя наближи покрайнините на селото, пътят вече беше обграден от хора по протежение на повече от миля. Бяха дошли отвсякъде — от самото село, от околните общини на Южното и Източното землище, от фермите и къщурките из равнините и дебрите на горите, даже от северните планини. Имаше Дуорфи, шепа Джуджета и хора, мъже и жени от всички възрасти. Бяха окъсани и бедни, живели дълго без надежда. Тълпяха се от двете страни на пътя, целите в очакване. Някои бяха дошли просто от любопитство, но повечето — от нуждата да повярват отново в нещо.

За момичето се разказваха невероятни истории. Беше се появила в сърцето на долината на Сребърната река, близо до Езерото Дъга — едно вълшебно създание, изникнало направо от земята. Тя спираше във всяко селце и град, във всяка ферма и къщичка и вършеше чудеса. Говореше се, че лекувала земята. Превръщала изтощените, изсъхнали стъбла в свежи, зелени издънки. Карала цветята да разцъфват, плодовете да връзват и зърното да узрява при най-малкото докосване. Тя възкресяваше земята от смърт към живот Успяваше дори и там, където болестта бе най-сурова. Изпитваше особена привързаност към земята, едно родство, което бе вложено в нея от ръцете на баща й, от легендарния Крал на Сребърната река. Години наред се вярваше, че духът-владетел е умрял с отмирането на епохата на магията. Сега се знаеше, че не е. Като доказателство той бе изпратил дъщеря си при тях. Някогашният живот щеше да се върне за хората от страната на Сребърната река. Така поне се говореше.

Никой не очакваше с по-голямо нетърпение да узнае истината за всичко това от Пи Ел.

Беше вече пладне, а той чакаше момичето в сянката на една висока стара хикория с напукана кора още от изгрев слънце. Беше отишъл в самия край на града веднага, щом узна, че се очаква да пристигне този ден. Той умееше да чака, беше много търпелив и времето мина неусетно за него, както си стоеше сред нарастващата тълпа и съзерцаваше как слънцето бавно се издига в небето и настъпва горещината на деня. Разговорите около него бяха многобройни и неограничавани от нищо и той слушаше внимателно. Говореше се за нещата, които момичето беше извършило И които се очакваше да извърши. Чуваха се разсъждения и мнения. Дуорфите влагаха особена страст в своите вярвания или съответно в неверието си. Някои казваха, че тя е спасителката на техния народ. Други твърдяха, че не е нищо друго, освен някаква си Южняшка марионетка. Глъчката преминаваше в крясъци, и кавги, после стихваше. Доводи се разлитаха из тихия, влажен въздух като експлозии пара от разпалената земя. Чувствата се разгаряха и охлаждаха. Пи Ел слушаше и не казваше нищо.