Тери Брукс - Друидите на Шанара

Станаха неразделни партньори. Пи Ел се превърна в оръдие на Ример Дал — ръката, която го направляваше. Всеки служеше на другия по собствено желание, без принуда и без насилие. В същото време никой не разбираше, нито се отъждествяваше с мотивите на другия. Ример Дал беше Шадуински вожд, чиито планове бяха ненарушима тайна. Пи Ел беше убиец, за когото убийството си остана особена страст. Обикновено Ример Дал поканваше Пи Ел да премахне онези, които смяташе за особено опасни. Пи Ел приемаше поканата, когато предизвикателството беше достатъчно възбуждащо. Те спокойно черпеха сили от смъртта на другите.

— Кого държиш затворен в стаята долу? — попита ненадейно Пи Ел, като наруши мълчанието и прекъсна потока на спомените.

Ример Дал леко наведе глава, издадените му скули придаваха на лицето му вид на безплътен череп.

— Един Южняк, Равнинец. Един от двамата братя Омсфорд. Другият е убеден, че е убил брат си. Аз го оставих с това впечатление. Такъв бе моят план.

Големият мъж изглеждаше доволен от себе си.

— Като му дойде времето, ще им дам възможност пак да се намерят.

— Имаш си своя игра.

— И залогът е много висок. Залогът е магия с невъобразими размери — магия по-голяма от моята и твоята или на когото и да било. Една неограничавана сила.

Пи Ел не отговори. Той почувства тежестта на Стиела на бедрото си, топлината на магията му. Трудно му беше да си представи по-силна магия, нито да си въобрази по-полезна. Стиела бе съвършеното оръжие, неговото острие, можеше да пререже всичко. Нищо не би могло да му се опре. Желязо, камък, най-непроницаемата защита — всичко бе безсилно пред него. Никой не беше в безопасност. Дори Шадуините бяха уязвими; и те дори можеха да бъдат унищожени. Той бе установил това преди няколко години, когато един се опита да го убие, като се промъкна в спалнята му като ловна котка. Беше намислил да го издебне по време на сън. Но Пи Ел бе винаги нащрек. Унищожи това черно създание с най-голяма лекота.

После му хрумна, че може би Шадуинът е бил изпратен от Ример Дал, за да го изпита. Но предпочете да не мисли за това. Нямаше значение. Благодарение на Стиела си той бе неуязвим.

Беше убеден, че съдбата му е дала нужното оръжие. Не знаеше кой бе създал Стиела, но явно го бе предназначил направо за него. Беше дванадесетгодишен, когато го намери, пътувайки с един човек, който се представяше за негов чичо — един жесток, озлобен пияница, със склонност да малтретира всичко по-малко и по-слабо от него. Намери го по време на едно пътуване на север през Бойни връх към поредното селище от безкрайната поредица градове и села, които посещаваха, за да може чичото да продава крадените си стоки. Бяха се настанили за нощуване в едно дефиле на пусто, необитаемо парче буренясала земя в края на Черни дъб, намиращо се на границата между Сирените и горските вълци. Вуйчото го бе набил за пореден път заради някаква въображаема пакост, след което бе заспал, прегърнал бутилката. Пи Ел бе престанал да се впечатлява от побоите. Беше свикнал с тях откак остана четиригодишно сираче и чичо му го прибра. Той не помнеше какво е това да не те малтретират. Но през последните дни чичо му минаваше всякакви граници — сякаш всеки побой бе предназначен да провери доколко може момчето да понесе. На Пи Ел започваше да му се струва, че способностите му да понася вече са изчерпани.

Той се отдалечи в гаснещата светлина, за да остане сам. Тръгна надолу по лъкатушещия път из пустото дефиле, като вървеше с мъка по голите могили, влачейки краката си, обути в тежки обувки и се надяваше болката от ударите и цицините да стихне. Наблизо имаше една падина, чиято пещера в края неудържимо го привличаше като магнит. Дори и след време не можеше да обясни как бе разбрал за нея. Скрита в шубрака, полузаровена сред ронливи скали, тя зееше с тъмна и злокобна паст отдолу под земята. Пи Ел влезе вътре без никакво колебание. Още тогава малко неща можеха да го уплашат. Винаги бе имал необикновено зрение и дори най-слабата светлина беше достатъчна, за да се ориентира.

Той навлезе навътре в пещерата чак дотам, където бяха натрупаните кости. Това бяха човешки кости, лежали тук от векове, безразборно разпиляни, сякаш някой ги беше разритал. Стиела лежеше сред тях, острието му просветваше сребърно в мрака, пулсиращо с живот, името му бе гравирано върху дръжката. Пи Ел го вдигна и почувства топлината му. Един талисман от друга епоха, оръжие с огромна сила — той мигновено разбра, че беше магическо и че нищо не можеше да му устои.