Тери Брукс - Друидите на Шанара

Онзи, който има причина и право, ще я използва за добро.

Той самият. Защо все пак? Само защото Аланон бе казал, че трябва да бъде така? Но дали Аланон бе казал истината или само част от истината? Или отново играеше някакви игрички? В какво можеше да вярва Уокър Бо?

Стоеше там самотен, изпълнен с нерешителност и страх и се питаше какво го беше довело тук. Видя как ръката му започва да трепери.

И тогава неочаквано шепотите се надигнаха и започнаха силно да вият в съзнанието му.

Не!

Той издигна Черния камък на Елфите без да се замисли, отвори ръката си и хвърли тъмния скъпоценен камък напред.

На минутата Камъкът на Елфите бе обзет от пламъците на живота, кожата му силно чувстваше докосването на магията. Черна светлина — не-светлина, поглъщането от мрака. На всекиго. Той наблюдаваше как светлината се скупчва пред него и става все по-гъста. Който има причина и право. Магията протече през него, като отхвърли съмнението и страха, приглуши шепотите и воя, и го изпълни с невъобразима сила. Ще го използва за добро.

Сега! Той изпрати черната светлина и тя очерта огромна дупка сред въздуха, поглъщайки всичко по пътя си, всмуквайки материята, пространството и времето. Взриви се на билото на празния склон и Уокър бе повален като ударен от невидим юмрук. Успя да се задържи да не падне. Магията преминаваше през него и го обвиваше като в броня. Черната светлина се разпръсна подобно мастило по небето, издигаше се, разширяваше се, щураше се натам-насам, насочваше се в определена посока, сякаш имаше предначертан път. Започна да придобива определена форма. Уокър ахна от удивление. Светлината на Черния камък на Елфите озаряваше очертанията на огромна крепост с нейните кули, бойници и камбанарии. Издигнаха се стени, изникнаха портали. Светлината се разгръщаше все по-високо в небето и затъмни дори слънчевата светлина. Сенките, хвърлени от крепостта, обгърнаха Уокър Бо и все му се струваше, че всеки момент ще се изгуби сред тях.

Нещо вътре в него започна да се променя. Може би губеше сила. Не, всъщност се изпълваше! Магията се вливаше в него. Това е Другият, помисли си той — отслабнал, преди да бъде убит, безсилен и внезапно уплашен. Това беше магията, която бе оковала изчезналия Паранор и сега Камъка на Елфите изсмукваше тази магия.

И я вливаше в него.

Той стисна устни и цялото му тяло се скова. Аз няма да се дам!

Черната светлина окъпа празнините на видението, придаде му цвят, възвърна му материята и после живота — Паранор, крепостта на Друидите, се появи в света на хората, върнат от тъмното полупространство, което го беше заключвало през всичките тези години. Той се възправяше към небесата, огромен и заплашителен. Черният камък на Елфите димеше в ръката на Уокър. Не-светлината омекна и след това изчезна.

Уокър простена дрезгаво, после направо изрева. Падна на коленете си, разтърсен от усещания, които не можеше да определи и обсебен от погълнатата магия. Чувстваше я как прониква през него, пъплейки като кръв. Затвори очи и после бавно ги отвори. Видя как очертанията му се разтварят в нещо като облак. Погледна надолу и замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Та него го нямаше! Беше се превърнал в призрак! Едва можа да овладее ужаса си. Опита да се изправи и стискаше в ръка Черния камък на Елфите. Наблюдаваше самия себе си как върви, сякаш беше някой друг, гледаше как проблясват краката и тялото му, и сенките, които се скупчваха една върху друга и създаваха усещането, че е фрагментарен. По дяволите, какво е станало с мен! Той тръгна с усилие напред, опитвайки се да се изкачи на склона, да достигне билото му, защото не знаеше какво друго да прави. Трябва да проникне в Паранор, чувстваше го. Трябва да влезе вътре в него.

Изкачването беше дълго и мъчително, и той едва си поемаше дъх, когато стигна железните врати на крепостта. Тялото му бе разложено на образи, но въпреки това можеше да диша и да се движи като нормален човек. Това му вдъхна кураж и той забърза да достигне вратите на Паранор. Камъкът на крепостта беше съвсем реален, твърд и груб при допир — и все пак вдъхваше страх. Блъсна вратата и тя се отвори, сякаш блъсната от мнозина мъже.

Влезе предпазливо. Сенките го обгърнаха и той се почувства потънал в мрачен кладенец. Смъртта шепнеше наоколо.

Тогава забеляза нещо, което се движеше в мрака и скоро придоби очертания. То бе на четири крака, гърбаво и заплашително — една полска котка, черна като нощта святкаше с жълтите си очи. Тя сакаш едновременно беше там и не беше, също както и самият Уокър.