Тери Брукс - Друидите на Шанара

Много добре знаеше какво означава това.

Ти сам трябва да направиш своя избор, бе го посъветвала Куикнинг.

Но нима му бе останал някакъв избор? Той много отдавна се бе решил да тръгне да търси Черния камък на Елфите — може би, в момента, когато за първи път бе разбрал за неговото съществуване, докато четеше Историята на Друидите; и още по-определено в момента, когато Коглин бе умрял. Освен това, той бе решил да изпробва силата на своята магия — а това означаваше да изпробва заръката на Аланон и да види дали Паранор и Друидите могат да се върнат. Едва ли мислеше точно за това в онзи момент, когато трябваше да предприеме решителните си действия в Елдуист. Но всъщност, знаеше много добре, че ако магията на Черния камък на Елфите се окажеше според предреченото, ако тя бе онова, за което я смяташе, то Паранор щеше да бъде възстановен. А ако това се случеше, тогава Друидите щяха да се върнат по Четирите земи.

Чрез него.

Започвайки от него. Това бе единственият му избор и Куикнинг се бе надявала той да го направи. А това означаваше да избере на бъде верен на себе си. Ако Паранор наистина можеше да бъде възстановен и ако той трябваше да сложи началото на Друидите, той трябваше да съумее да остане верен на себе си при всички случаи. Трябваше да бъде сигурен, че Уокър Бо ще оцелее — неговото сърце, неговите идеи, неговите убеждения, неговите предчувствия — всичко, което беше и в което вярваше. Не трябваше да позволи да се превърне в онова, от което толкова се бе мъчил да избяга. Не трябва, с други думи, да се превърне в Аланон. Той не трябваше да става като Друидите от миналото — манипулатори, експлоататори, тъмни и тайни магьосници и същества, които скриват истината. Ако Друидите трябва да се върнат, за да съхранят Расите, за да гарантират тяхното оцеляване срещу всички тъмни създания на света, Шадуини или които и да било, те трябваше да бъдат една по-добра Човешка раса от учители и хора, които могат да отдават своята магическа сила.

Това бе изборът, който той все още можеше да направи — един избор, който трябваше да направи, за да не обезумее.

Пътуваха около две седмици, докато стигнат Рамплинг Стийп. Предпочитаха по-дългите, но сигурни пътища, избягваха всяка възможна опасност. Когато паднеше мрак, отсядоха за през нощта и пътуваха само по светло. Стигнаха планинския градец по обяд. Небето бе сиво. Мараня се спускаше след летния дъжд като облак, който е раздърпан от нетърпеливи ръце. Денят беше топъл и влажен и сградите на града проблясваха мокри от влагата, като квадратни мечки, сгушени сред скалите. Тримата пътници приближиха като странници, виждайки града по нов начин, първият град след Елдуист. Всички забавиха ход, когато навлязоха в самотната уличка, минаваща през скупчените кръчми, конюшни, дюкянчета, и поспряха да погледнат планините, от които се бяха спуснали.

— Време е да си кажем сбогом — каза Хорнър Дийс без предисловия и стисна ръката на Морган.

Морган го погледна удивено. Досега не бе споменавал, че ги напуска.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

Старият Следотърсач се сопна:

— Имам късмет, че оживях, Планинецо, а сега пък искаш да дойда и на юг. Колко смяташ, че мога да издържа?

Морган се запъна:

— Нямах предвид…

— Истината е, че въобще не трябваше да тръгвам с вас — сряза го другият и леко му помаха с голямата си ръка. — Това момиче ме придума. Просто не можех да й кажа не. И може би чувството, че съм оставил нещо несвършено, когато преди десет години избягах от Каменния крал и неговите чудовища. Налагаше се да се върна и да го потърся отново. И ето ме сега, единственият успял два пъти да оцелее от Елдуист и Ул Белк. Май е достатъчно за старец като мен.

— Ще се радваме да дойдеш с нас, Хорнър Дийс — увери го Уокър Бо от името на Морган. — Не си толкова стар, колкото искаш да се изкараш, а пък си и два пъти по-як. Планинецът и неговите приятели може да имат полза от твоя опит.

— Да, Хорнър — побърза да се съгласи Морган, — какво ще правим с Шадуините? Твоята помощ ще ни бъде нужна. Ела с нас!

Но старият Следотърсач упорито тръсна брадясалата си глава:

— Планинецо, много ще ми липсваш, аз ти дължа живота си, ти можеш да ми бъдеш като син, но твърде много съм преживял през живота си и нямам нужда от повече. Нуждая се от тишината на бирариите, нуждая се от спокойствието на родното си място.

Той отново подаде ръка.

— Кой може да каже, мога пък да се променя? И така, до нови срещи.

Морган стисна ръката му.