Тери Брукс - Друидите на Шанара

— Ами това? — протегна се Хорнър Дийс и извади Стиела от панталоните на Пи Ел. — Какво ще правим с него?

— Ще го хвърлим в океана — веднага предложи Морган. — Или ще го заровим в най-дълбоката яма, която намерим.

На Уокър му се стори, че чува някой друг да говори, че думите му са неприятно познати. И тогава осъзна, че мислеше за себе си. Спомняше си какво самият той бе казал, когато Коглин му беше донесъл Историята на Друидите от загубения Паранор. Друго време, друга магия, помисли си той, но опасностите са винаги едни и същи.

— Морган — обърна се той към другия, — ако го хвърлим някъде, рискуваме друг да го открие отново — може би някой също толкова извратен и зъл като Пи Ел, ако не и по-лош. Острието трябва да бъде скрито някъде, където никой няма да може да го намери повече.

Той се обърна към Хорнър:

— Ако ми го дадеш на мене, аз ще се погрижа за това.

Тримата стояха неподвижни, три уморени и дрипави фигури сред поле от разбит камък и новопоникнала трева и се преценяваха един друг. Дийс отново погледна към Морган, след това върна острието на Уокър.

— Мисля, че можем да се доверим на думата ти — каза той.

Уокър пъхна Стиела и Камъка на Елфите в дълбокия джоб на палтото си и се надяваше да оправдае доверието им.

Те вървяха на юг през целия останал ден и прекараха първата нощ след напускането на Елдуист на една гола, покрита с храсталаци равнина. Само преди един ден тази равнина е била част от Кралството на Ул Белк, заразена от отровата на Паст Гринт и бе представлявала само една разбита каменна повърхност. Въпреки че нищо друго, освен храсти не бяха поникнали, тя им се стори свежа и приятна след мъртвилото на града. Все още нямаше много храна, някои корени и диви растения, но имаше прясна вода, небето бе осеяно със звезди и въздухът бе чист и свеж. Напалиха си огън и стояха до късно. Разговаряха тихо за онова, което изпитват, спомняйки си през дългите мълчания случилото се.

Когато дойде утрото и слънцето огря лицата им, те просто изпитваха благодарност, че са живи.

Отново прекосиха високите гори и навлязоха в Чарналите. Хорнър Дийс сега ги поведе по друг път, като внимателно избягваше Урдските племена на мъртвия Каризман и мина източно от Кошарите. Времето все още беше меко, дори тук, в планините, и нямаше бури, нито лавини, които да им причиняват допълнителни неприятности. Храната беше отново достатъчна и силата им започна да се връща. Доброто им настроение също се върна. И най-суровите им спомени се смекчиха и започнаха да избледняват.

Морган Лех често говореше за Куикнинг. Чувстваше се по-добре, когато можеше да говори за нея. Уокър Бо и Хорнър Дийс го подтикваха към това. Понякога Планинецът говореше така, сякаш тя бе още жива, докосваше Меча, който носеше и сочеше земите, от които идваха. Тя е там, настояваше той и по-добре там, отколкото никъде. Понякога чувстваше нейното присъствие. Сигурен беше в това. Усмихваше се, шегуваше се и постепенно започваше да идва на себе си.

Хорнър Дийс също се върна към своята стара същност почти веднага, напрегнатият поглед изчезна от очите му, тревогата слезе от лицето му. Гласът му вече не звучеше толкова рязко и за първи път от седмици насам любовта към планините заговори в него и той започна да разказва за тях.

Уокър Бо се възстановяваше много по-бавно. Той бе затворен в непробиваемата черупка на своята фатална самота, която бе изострила неговата чувствителност. Беше загубил ръката си в Залата на кралете, беше загубил Коглин и Мърко в Хартстоун, множество пъти едва не бе загубвал живота си, Каризман беше мъртъв, Куикнинг беше мъртва, неговата клетва, че никога няма да последва завета на Аланон, също бе мъртва. Куикнинг се оказа права. Човек винаги има избор, но понякога избора се прави вместо теб, независимо искаш ли го или не. Той можеше да си мисли, че не иска да бъде въвличан в машинациите на Друидите, че иска да се отклони от магическия завет на Брин Омсфорд. Но съдбата го бе омотала с конци, които се простираха назад във времето на стотици, може би хиляди години, и той не можеше да се освободи от тях. Поне не напълно. Той бе премислял всичко това онази нощ в Елдуист, когато реши да се върне заедно с Куикнинг в убежището на Каменния крал и да се опита да си върне Черния камък на Елфите. Знаеше, че като отива там, той всъщност се съгласява, ако успеят, да занесе талисмана в Четирите земи и да се опита да възстанови Паранор и Друидите — точно както Аланон му бе заръчал.