Тери Брукс - Елфите на Шанара

— За да живеят на островите? — попита, невярваща, Рен.

— На един остров — отвърна Тайгър Тай, показвайки един пръст за подчертаване. — Мороуиндъл.

— Така ли се казваше? Мороуиндъл?

— Най-големият от всички острови — кимна другият — с диаметър повече от двеста мили и идеална земя за обработване. Нещо подобно на Саранданон, но с много насаждения. Плодове, зеленчуци, дървета, добра почва, убежища — всичко. Добър също за ходене на лов. Земните елфи имаха представата, че започват наново, напускайки стария свят и установявайки се в новия. Те пак се изолираха напълно и оставиха другите раси да се оправят както могат. Искаха също така да им върнат магията — това беше част от тяхното решение. — Той се прокашля. — Както казах, това се случи преди много години. След известно време ние също се изселихме. Не толкова далеч, нали разбирате — просто на островите недалеч от сушата, но на достатъчно разстояние, за да се предпазим от преследванията на Федерацията. За нея елфите са елфи. Ние мислихме достатъчно по този въпрос. Не бяхме така много, за да се местим, разбира се, не колкото Земните елфи. Ние се нуждаехме от по-малко пространство и можехме да се заселим на по-малки острови. На тях живеем и до днес, мис Рен. Там, навътре, на няколко мили от брега. Идваме на сушата само когато е необходимо — както в случая, когато някой запали сигнален огън. Такова ни беше споразумението.

— Споразумение с кого?

— Със Земните елфи. Малкото представители на другите раси, които останаха отвъд, знаеха че трябва да запалят огъня, ако им се наложи да общуват с нас. А няколко елфи се върнаха. И така, някои знаеха за огъня, но повечето от тях бяха отдавна измрели. Не зная как тази Усойница е научила за него.

— Върнете се малко назад, Тайгър Тай — помоли Рен, протягайки помирително ръце. — Завършете първо вашия разказ за Земните елфи. Какво се случи с тях? Вие казахте, че са се изселили преди повече от сто години. Какво е станало с тях след това?

— Те се заселили — продължи, свивайки рамена Тайгър Тай, — създали си дом, семейства и били щастливи. Отначало всичко вървяло така, както предполагали. Но преди около двадесет години започнали неприятностите. Трудно е да се каже какъв е бил проблемът. Нямаше как да ни обяснят. Ние ги виждахме само от време на време, нали разбирате. Все още не общуваме много, дори след като ние също се изселихме. Във всеки случай, всичко на Мороуиндъл взе да се променя. Промяната започнала с вулкана Килешан. Той дрямал стотици години и изведнъж се събудил отново. Започнал да пуши, да хвърля искри и изригнал един или два пъти. Облаци от вулканична пепел забулили небето. Въздухът, земята, водата наоколо — всичко се променило. — Той направи пауза. На потъмняващото му лице се появи строго изражение. — Те, Земните елфи, също се променили. Не си признаваха, но ние виждахме, че не са същите. Личеше си по тяхното поведение, когато ние бяхме наоколо — сдържани, потайни във всичко. Навсякъде ходеха въоръжени до зъби. На острова започнаха да се появяват странни създания, чудовища, същества, непознати преди. Просто се появили, изникнали от нищото. Започнала да боледува земята, променяйки се както всичко останало. — Той въздъхна. — Тогава Земните елфи започнали да измират. Първо един по един, после все по-масово. Някога, били разпръснати из целия остров. После взели да се придвижват към своя град, натъпкали се в него. Те изградили укрепления и ти подсилили с магия. Със стара магия, вие знаете, върната не навреме и по старите начини. Небесните елфи не искаха да имат нищо общо с това. В края на краищата, ние никога не сме използвали магията като тях. — Той се отпусна назад. — Преди десет години те изчезнаха напълно.

— Изчезнаха ли? — сепна, се Рен.

— Все още са на Мороуиндъл, мисля. Но невидими. Дотогава, разбира се, островът беше се превърнал вече в купчина пепел, мъгла и наситена с пара горещина. Беше се променил така напълно, че бе станал просто неузнаваем. — Той се намръщи още повече. — Ние не можехме да кацнем на него, за да открием какво се е случило. Изпратихме половин дузина Летящи ездачи. Не се върна нито един. Нито дори птиците.

— И никой не дойде от там. Никой, мис Рен. За цялото това време.

Рен замълча за известно време, размишлявайки. Слънцето беше вече изгряло. Топла светлина се спускаше на каскади от върховете на Ирибис. Безоблачното небе беше ясно и приятелски настроено. Дух остана кацнал на ръба на скалния масив като забравен от тях. Рокът беше замръзнала на мястото си статуя. Само в проницателните му търсещи очи искреше живот.