Тери Брукс - Елфите на Шанара

През целия ден Рен мислеше върху своето нелеко положение и до завръщането си в лагера не беше успяла да намери никакъв изход. Сигналният огън беше като водещ фар и тя следваше неговата светлина до мястото, където я чакаше Гарт. Той се безпокоеше за нея. Тя можеше да види това в очите му. Но нищо не й каза. Подаде й само храна и пиене, а след това се облегна назад и спокойно я загледа как се храни. Тя му каза, че не е открила никаква следа от друг Шадуин, но не му призна, че е започнала да мисли по друг начин за цялата тази работа. Рен беше се запитала веднъж, точно в началото, когато реши да разбере коя е всъщност: Какво ще стане, ако не й хареса това, което открие? Тя беше отхвърлила тази възможност и сега се безпокоеше, че е направила много голяма грешка. Втората нощ мина без инцидент. Те поддържаха постоянно сигналния огън, подхранвайки го с нови дърва, когато старите изгоряха и чакаха търпеливо. Още един ден започна и завърши, а все още никой не беше се появил. Те оглеждаха небето и земята от хоризонт до хоризонт, но нямаше никаква следа от никого. До падането на нощта и двамата бяха се изнервили. Гарт, чиито повърхностни рани бяха вече заздравяли, а по-дълбоките започваха да се затварят, обикаляше лагера като животно в клетка, извършвайки многократни безсмислени работи, само за да не спре на едно място. Рен седеше, за да не снове насам-натам. Те спяха толкова често, колкото можеха, почивайки си, защото се нуждаеха от почивка и защото беше нещо, което трябваше да правят. Рен откри, че почва да се съмнява в думите на Усойницата. Колко ли дълго е била пленница на тези мъже, окована и затворена в мазето? Може би паметта вече й изневеряваше. Може и да се е объркала. Тя говореше за опасности. А какво да кажем за Шадуина, който беше ги следял по цялата Западна земя? През всичките тези седмици той беше се крил, следвайки ги на разстояние. Показал се едва след запалването на сигналния огън. Дошъл бе, за да ги унищожи. Не беше ли логично да се допусне, че неговата поява е била предизвикана от това, което той ги беше видял да правят. Сигурно е помислил, че сигналният огън представлява някакъв вид заплаха и трябва да бъде угасен? Защо иначе би избрал този момент, за да ги нападне?

И така, не се отказвай , продължаваше да си казва Рен. Тези думи бяха една литания на надеждата, която не й позволяваше да загуби напълно увереност. Не се отказвай.

Третата нощ се изнизваше. Те се сменяха често на пост, защото никой от двамата не-можеше да спи дълго, без да се събуди. Най-често оставаха да дежурят заедно — неспокойни, тревожни, безпокоящи се. Слагаха в пламъците сухи дърва и наблюдаваха танца им на фона на нощта, взираха се в черното пространство над Синия разлив и през съзнанието им се процеждаха нощните звуци и разпилените им мисли. Нищо не се случваше. Не идваше никой.

Наближаваше утрото, когато Рен неволно задряма в последния час от своето дежурство. Тя все още седеше, обхванала коленете си с ръце и клюмнала напред глава. Изглежда бяха минали само секунди, когато се стресна и събуди. Тя се огледа уморено. Гарт спеше на няколко фута от нея, увит в своята голяма пелерина. Огънят продължаваше яростно да гори. Земята беше покрита със заскрежено одеяло от сенки и полусветлини, а изгревът не беше нищо повече от сребристо просветляване по ръба на планините на изток. Само няколко звезди продължаваха да светят на западното небе, въпреки че луната беше отдавна изчезнала. Рен се прозя и стана. Облаци се движеха откъм океана, надвиснали ниско, тъмни…

Рен трепна. Беше осъзнала, че вижда нещо по-тъмно и по-бързо, излизащо от тъмнината към скалите и идващо право към нея. Тя премигна, за да се увери, после бързо отстъпи и посегна надолу, за да събуди Гарт. Грамадният Скитник скочи веднага на крака. Те заедно се взряха във въздушното пространство над Разлива, наблюдавайки как черното нещо приема форма. След няколко секунди установиха, че е Рок, който, махайки с крила, се носеше към огъня като привлечен от пламъците молец. Той профуча над скалата и се обърна отново назад. Очертанията му едва се виждаха на слабата светлина. Рокът прелетя два пъти над тях, връщайки се всеки път, като че ли изследваше какво има долу. Рен и Гарт наблюдаваха безмълвно, неспособни да направят каквото и да било.

Накрая Рокът се спусна надолу право към тях. Масивното му тяло профуча така близо над главите им, че можеше да ги сграбчи и вдигне с големите си нокти, ако пожелаеше. Рен и Гарт се проснаха на земята, за да се спасят и гледаха втренчено, когато птицата кацна удобно на ръба на скалата. Рокът представляваше гигантско създание с черно тяло и огненочервена глава, а крилата му бяха по-големи от тези на птицата, от която Рен едва бе се спасила преди няколко дни.