Тери Брукс - Елфите на Шанара

Рен се задействува по инстинкт, изпращайки само с едно осмисляне светлината шеметно напред. Сиянието набра страхотна скорост и се блъсна в Щадуина. Вълкообразното създание отскочи от Гарт, гърчейки се и пищейки. Светлината го обви. Огънят беше навсякъде, горейки и поглъщайки звяра. Рен го командваше с протегната напред ръка. Магията я ужаси, но тя потисна своя ужас. През нея преминаваше някаква сила — едновременно тъмна и ободряваща. Шадуинът се отбраняваше, борейки се със светлината, като се мъчеше да се отскубне от нея. Но не можеше. Рен нададе триумфиращ вик, когато Шадуинът умиря, наблюдавайки го как експлодира, превърна се на прах и изчезна.

После светлината също изчезна и двамата с Гарт отново бяха сами.

Рен превързваше чевръсто раните на Гарт. Нямаше счупена кост, но той страдаше от серия дълбоки наранявания по ръцете и гърдите и имаше рани и натъртвания от главата до петите. Той лежеше по гръб на земята, докато тя, коленичила над него, прилагаше лечебните мехлеми и треви, които Скитниците носеха навсякъде. Мургавото му лице беше спокойно. Железният Гарт. Голямото мускулесто тяло трепна един или два пъти, докато тя го почистваше, превързваше и зашиваше, но това беше всичко. Изражението и погледът му с нищо не издаваха нараняванията и болките, които беше издържал.

Сълзи се появиха в очите на Рен и тя наведе глава, за да не може той да ги види. Гарт беше нейния най-близък приятел, а тя за малко щеше да го загуби, Ако не бяха. Елфовите камъни…

Но те се оказаха Елфови камъни. Истински Елфови камъни.

Не мисли за това!

Тя се съсредоточи върху действията си, прогонвайки своите тревожни, плашещи я мисли. Сигналният огън продължаваше да гори, пламъците подскачаха към тъмнината, а дървата пукаха, когато той ги прояждаше с горещината. Рен работеше мълчаливо и чуваше всичко около себе си — бумтенето на огъня, свиренето на вятъра през скалите, плискането на вълните в брега, жуженето на насекомите далеч отзад в долината и съскането от нейното собствено дишане. Като че ли всички нощни звуци бяха усилени стократно, като че ли тя бе поставена в един голям пуст каньон, където и най-лекият шепот имаше ехо.

Рен приключи с Гарт и за момент почувства слабост. Рояк от образи плуваше пред очите й. Тя видя отново вълкообразното създание, което беше един Шадуин, целият в зъби, нокти и козина. Видя Гарт, вкопчил се в борба с чудовището. Виждаше себе си как бърза да му помогне, ала напразно. Виждаше още светлината от огъня да се разпростира върху всички тях като кръв. Тя виждаше как Елфовите камъни оживяват, греещи с бяла светлина, с древна сила, изпълващи нощта със своя блясък и как тази светлина удря Шадуина и го изгаря, докато той напразно се мъчи да се освободи…

Рен се опита да стане и падна назад. Гарт я подхвана, успявайки да се надигне някак си на колена и я постави полека на земята. Той я подържа известно време, притискайки я като малко дете, а тя зарови лице в гърдите му. После Рен го отблъсна леко, правейки бавни дълбоки вдишвания, за да се успокои. Тя стана и отиде към мястото, където бяха оставили пелерините си, взе ги и се върна при Гарт. Увиха се в тях, за да се предпазят от нощния студ и седнаха, взирайки се безмълвно един в друг.

Накрая Рен вдигна ръцете си и започна да прави знаци.

Знаеше ли за Елфовите камъни? попита тя. Погледът на Гарт беше спокоен. Не.

Нито че те са истински, нито какво могат да правят, нищо?

Не.

Тя изучава лицето му известно време без да се помръдне. После бръкна в своята туника и извади кожената торбичка, закачена на шията й. Когато се втурна да помогне на Гарт, Рен пусна Елфовите камъни обратно вътре в нея. Питаше се дали се бяха трансформирали отново, дали бяха възвърнали стария си вид на оцветени камъчета, каквито бяха някога. Рен се питаше, дали пък всичко не й се бе привидяло. Тя обърна торбичката наопаки и я изтърси върху дланта си.

Отвътре се изтърколиха три светлосини камъка. Това вече не бяха боядисаните камъчета, блещукащите Елфови камъни — тези, които бяха дадени на Ший Омсфорд от Аланон преди повече от петстотин години и оттогава насам принадлежаха на фамилията Омсфорд. Тя се взираше в тях, омаяна от красотата им и изпълнена със страхопочитание при мисълта, че трябва да ги съхранява. Рен потрепери при спомена за тяхната сила.

Гарт , прошепна тя, поставяйки Елфовите камъни в скута си. Пръстите й се движеха.

— Ти сигурно знаеш нещо. Няма начин. Аз съм била поверена на твоите грижи, Гарт. Елфовите камъни са били с мен още тогава. Кажи ми. Откъде са дошли в действителност?