Тери Брукс - Елфите на Шанара

Рен и Гарт се изправиха отново на крака и се изтупаха.

Един мъж беше възседнал Рока, закрепен с ремъци от кожен хамут. Те наблюдаваха как мъжът освободи ремъците и се плъзна плавно на земята. Той застана до птицата и няколко секунди ги разглежда. После тръгна напред. Той беше дребен и прегърбен. Беше облечен с туника, панталони, ботуши и носеше на ръцете си кожени ръкавици. Вървеше със странна, люлееща се походка, като че ли тази задача не беше съвсем лесна за него. Чертите му бяха на Елф, строги и резки, а лицето му беше дълбоко, набраздено. Беше голобрад, а кестенявата му коса беше късо подстригана и леко прошарена. Свирепи черни очи мигаха към тях с алармираща бързина. Той спря, когато стигна на дузина фута от двамата.

— Вие ли запалихте този огън? — запита той. Гласът му беше пронизителен и остър.

— Да — отговори му Рен.

— Защо направихте това?

— Защото така ми беше казано.

— Така ли? А от кого, ако нямате нищо против?

— Изобщо нямам нищо против. Усойницата ми каза да го запаля.

— Кой? — попита той и очите му замигаха два пъти по-бързо.

— Една стара жена, една пророчица, с която говорих в Гримпен уърд. Тя се казваше Усойницата.

— Гримпен уърд. Уф! — изсумтя дребният мъж. — Никой, който е с всичкия си, не отива там. — Той присви устни. — Е, и защо тази Усойница ви каза да запалите огъня, а?

Рен въздъхна нетърпеливо. Беше чакала три дни да дойде някой и умираше от желание да разбере, дали този крив дребен приятел беше лицето, което тя очакваше, или не.

— Позволете първо да ви попитам нещо — отвърна тя. — Имате ли име?

— Може и да имам — отвърна намръщено дребният мъж. — Защо не ми кажете първо вашите?

— Аз се казвам Рен Омсфорд — отвърна Рен, поставяйки предизвикателно ръце на хълбоците си. — Това е моят приятел Гарт. Ние сме Скитници.

— Ха, значи така? Скитници значи? — Дребният мъж се засмя, сякаш се забавляваше от някаква своя, лична шега. — — Както изглежда, взела сте малко и от елфите.

— Вие също — отвърна тя. — Как се казвате?

— Тайгър Тай — каза другият. — Поне така ме наричат всички. Добре, мис Рен. Ние се представихме един на друг и се поздравихме. Но какво правите тук и защо сте запалили този огън?

— Може би за да ви накараме да дойдете с вашата птица, ако сте тези, които могат да ни заведат при елфите — отвърна с усмивка Рен.

Тайгър Тай изсумтя и се изплю.

— Тази птица е Рок, мис Рен и той се казва Дух. Най-добрият от всичките. А няма никакви елфи. Всеки знае това.

— Не всеки — възрази Рен. — Някои мислят, че има. Аз съм изпратена да проверя, дали това е така. Можете ли вие и Дух да ни помогнете?

Настана дълго мълчание, Тайгър Тай смени една дузина пъти изражението на лицето си.

— Грамаден мъж е вашият приятел, нали? Виждам, че вие му казвате с ръце какво си говорим. Обзалагам се, че чува по-добре от нас. Той направи пауза. — Коя сте вие, мис Рен, и какво ви засяга дали има елфи или не?

Убедена, че той е този, за когото е бил предназначен сигналният огън и че просто не иска да каже нищо, докато не разбере с кого си има работа, тя му каза за своя произход, разкривайки, че е дете на елф и Скитник и че търси някакво свързващо звено със своето минало. Извести го за своята среща с духа на Аланон и за друидското поръчение да отиде да търси липсващите елфи, да открие какво е станало с тях и да ги върне в света на Човека, така че те да вземат участие в битката срещу Шадуините.

Рен премълча за Елфовите камъни. Не беше още готова да повери на никого тази информация. Тайгър Тай не го свърташе на едно място, докато Рен говореше, а лицето му издаваше безпокойство. Той не се интересуваше от Гарт и цялото му внимание бе съсредоточено върху Рен. Тайгър Тай не носеше оръжие, освен един дълъг нож, но при страж като Дух, допусна тя, това сигурно е напълно излишно. Очевидно Рокът бе негов телохранител.

— Нека седнем рече Тайгър Тай, когато тя свърши, сваляйки своите кожени ръкавици. — Имате ли нещо за ядене?

Те се разположиха до вече забравения сигнален огън, а Рен извади сушени плодове, малко хляб и бира. Хапнаха и пиха мълчаливо. От време на време Рен и Гарт си разменяха погледи, но Тайгър Тай не им обръщаше внимание, съсредоточен в яденето. Когато свършиха, Тайгър Тай се усмихна за първи път.

— Е, добре започнахме деня, мис Рен. Много благодаря.

— Няма за какво — кимна тя. — А сега ми кажете, за вас ли бе предназначен нашият огън?

Съсухреното лице на Тайгър Тай се набръчка.

— Ами, зависи. Нали разбирате. Позволете ми да ви попитам, мис Рен. Знаете ли нещо за Летящите ездачи?