Тери Брукс - Елфите на Шанара

— И така, ако има останали някакви Елфи — каза накрая Рен, — тоест някакви Земни елфи, те са все още някъде на Мороуиндъл. Сигурен ли сте в това, Тайгър Тай?

— Да, доколкото е възможно — отвърна Летящият ездач, свивайки рамена. — Допускам, че може да са се преместили другаде, но странното е, че не са ни казали и дума за това.

Рен си пое дълбоко въздух.

— Можете ли да ни заведете до Мороуиндъл? — попита тя.

Това беше импулсивна молба, породена от страстното й донкихотовско желание да открие една истина, която очевидно беше скрита не само от нея, но и от всеки друг. Рен осъзна каква егоистка е. Тя дори не беше се сетила да попита Гарт за неговото мнение. Не беше си направила труда да помисли колко тежко наранен беше той в битката с Шадуина. Сега нямаше очи да го погледне. Не откъсваше поглед от Тайгър Тай.

Личеше си какво мисли за тази идея. Дребният мъж се намръщи свирепо.

— Бих могъл да ви заведа до Мороуиндъл — каза той, — но няма да го сторя.

— Аз трябва да разбера, дали там няма останали някакви елфи — настоя тя, опитвайки се да не повишава тон.

Сега тя рискува да хвърли един бърз поглед на Гарт. Лицето на грамадния Скитник не издаваше какво мисли.

— Аз трябва да открия дали те могат да бъдат върнати обратно в света на Човека. Това беше поръчението на Аланон и аз мисля и вярвам, че то е достатъчно важно, за да го изпълня.

— Пак този Аланон! — отсече раздразнено Тайгър Тай. — — Готова се да рискувате живота си заради казаното от един дух? Имате ли някаква представа как изглежда Мороуиндъл? Не, разбира се, че нямате! Защо изобщо питам? Не чухте ли нито дума от това, което казах? Вие мислите, че можете просто да отидете на него, да го огледате и отново да се върнете? Не, не можете! Не ще успеете да изминете дори двадесет фута, мис Рен — вие или вашият огромен приятел! Целият остров е една смъртоносна клопка! Блато и джунгла, задушаваща всичко мъгла и Килешан, бълващ огън. А създанията, които живеят там, чудовищата? Какъв шанс мислите, че ще имате срещу тях? Ако един Ездач и неговият Рок не могат да кацнат там и да излетят отново, сигурно е като демонска кръв, че вие също няма да можете!

— Може би — съгласи се Рен. — Но трябва да опитам. — Тя погледна отново Гарт, който не я укори, но я посъветва със знаци да бъде внимателна.

Сигурна ли си? — запита той — Тя кимна решително, казвайки на Тайгър Тай:

— Не искате ли да узнаете какво се е случило с тях? Ами ако те се нуждаят от помощ?

— Какво като се нуждаят? — измърмори той. — Какво се очаква да направят Небесните елфи? Ние сме само една шепа, а те са хиляди. Ако те не могат да се справят, какъв е шансът да го сторим ние или вие, мис Спасителко?

— Ще ни заведете ли? — попита повторно тя.

— Не, няма! Забравете цялата тази работа! — Той се надигна разсърден.

— Добре тогава. Тогава ние ще построим лодка и с нея ще достигнем Мороуиндъл.

— Ще построите лодка! Какво знаете вие за строенето на лодки! Или какво разбирате от управлението им! — Тайгър Тай беше вбесен. — От всички глупави, тъпоглави…!

Той се втурна към Дух, после спря, ритна земята с крак, обърна се рязко и отново се върна. Набръчканото му лице беше тъмночервено, а ръцете стиснати в юмруци.

— Твърдо сте решена да го направите, нали? — попита той. — Независимо дали ще ви помогна или не?

— Трябва да го сторя — отвърна спокойно тя.

— Но вие сте просто… Вие сте само… — Той се запъна, очевидно не бе в състояние да завърши мисълта си.

Рен знаеше какво се опитва да каже и това не й харесваше.

— Аз съм по-силна, отколкото мислите — заяви му тя. В гласа й прозвуча твърдост. — Не ме е страх.

Тайгър Тай се взира дълго и изпитателно в нея, хвърли един поглед на Гарт и вдигна ръце.

— Тогава, добре! — Той я погледна намръщено. — Ще ви закарам! Само до бреговата линия, искам да кажа, защото, за разлика от вас, съм добър и уплашен и не ми харесва да рискувам живота си или този на Дух, само за да задоволя вашето любопитство!

Рен срещна хладно неговия поглед.

— Това няма нищо общо със задоволяването на моето любопитство, Тайгър Тай — възрази тя. — И вие го знаете.

Той приближи обгарялото си от слънцето лице само на няколко инча от нейното.

— Може би — каза той. — Но първо ме чуйте. Искам да ми обещаете, че след като видите това, за което сте тръгнала, вие ще преосмислите цялата тази работа. Защото, въпреки факта, че малко не ви достига здрав разум, аз тъй да се каже ви харесвам и не бих искал да разбера, че ви се е случило нещо лошо. Работата няма да се окаже такава, каквато си мислите. Ще се уверите достатъчно скоро. И така, обещайте ми. Съгласна ли сте?