Тери Брукс - Елфите на Шанара

Трис се бутна в нея и тя подскочи. Той прошепна набързо някакво извинение и възстанови дистанцията, като се отдръпна назад. Рен се вслушваше в пулсирането на собствената си кръв — едно тупкане в ушите и гърдите, едно мерило за краткото разстояние между живота и смъртта. Рен беше винаги толкова сигурна в себе си… Нещо побегна уплашено по земята пред тях, някакво тъмно петно на зеления фон. Бодлите на Стреса се надигнаха, но тя не забави хода си. Гората се отваряше през море от блатна трева към една група стари акации, които бяха тежко наведени една към друга, а терена отдолу ерозирал и кален. Малката група последва комбинираната котка наляво покрай едно тясно възвишение. Движението се повтори отново, бързо и внезапно. Този път в него участвуваха повече създания. Рен се опита да го проследи. Някакво насекомо, реши тя, дълго, тясно и многокрако.

Стреса намери едно парче земя, малко по-широко от тялото й и се обърна с лице към останалите.

— Пхххффт. Видяхте ли? — попита шепнешком тя.

Те кимнаха.

— Лешояди. Наричат ги орпове. Хсссст. Те ядат всичко. Да, всичко! И живеят от остатъците от уистероновата трапеза. Преди да завършим пътуването, ще видите още много орпове. Не се страхувайте от тях.

— Колко път ни остава още? — попита шепнешком Рен, навеждайки се по-близо към нея.

Комбинираната котка вдигна глава.

— Още съвсем малко остава — измърмори тя. — Не можеш ли да подушиш мъртвите създания?

— Какво има там, отзад?

— Сссттт! Откъде бих могла да зная, Рен Елф? Все още съм жива!

— Ще хвърлим един поглед — каза Рен, игнорирайки свирепия поглед на Стреса. — Ако е възможно, ще обсъдим видяното на място. Ако ли пък не, ще се оттеглим и ще решим какво да правим.

Тя погледна един след друг Гарт и Трис, за да бъде сигурна, че са я разбрали и после се изправи. Фавн беше се прилепил към нея като втора кожа. Рен възнамеряваше след малко да свали дървесния пискун от себе си.

Те поеха напред през високата трева и между падналите дървета. Орпове вече се появяваха отвсякъде, разпръсквайки се при тяхното приближаване. Те приличаха на гигантски сребърни риби, които бързо и безшумно изчезваха в земята и в гората. Рен се опита да не им обръща внимание, но това беше трудно. Водната повърхност на мочурището клокочеше. Това бе първият звук, който чуваха от известно време насам. Обсегът на действие на Килешан се разширяваше. Те излязоха от тревата и дърветата. Мракът се спускаше на пластове около тях. Отново стана тихо. Въздухът бе лишен от звуци и бе неподвижен. Рен дишаше бавно и дълбоко. Ръката й стискаше здраво Елфовите камъни.

После те излязоха от акациевата горичка и пресякоха една кална равнина, насочвайки се към група огромни ели, чиито клони бяха се вплели едни в други в здрава прегръдка. Нишки от паяжини висяха навсякъде, а когато наближиха отсрещния край на равнината, Рен видя по клоните пръснати кости. Орпове се стрелкаха наляво и надясно, плъзгайки се по повърхността на равнината и изчезваха в джунглата отпред. Стреса беше забавила техния ход до пълзене.

Те достигнаха края на равнината, промъкнаха се на ръце и колена през една пролука между дърветата и замръзнаха.

Отвъд дърветата се простираше дълбоко дефиле, един скалист остров, провесен в мочурището. Растящи безразборно ели се издигаха от неговата наслойка, а тъмните им стволове изглеждаха свързани един с друг от стотици паяжини. В паяжините висяха мъртви създания, а кости покриваха дъното на дефилето. Орпове лазеха върху всичко, като пробляскващ жив килим. Светлината беше сива и се разпръскваше над дефилето, филтрирана надолу до слаби сенки от мъглата и облаците вулканична пепел. Миризмата на смърт висеше над всичко, уловена между дърветата, скалите и мъглата. В леговището на Уистерона беше спокойно. Нищо не се движеше, с изключение на бягащите орпове.

Рен почувствува ръката на Гарт да стиска рамото й. Тя хвърли бърз поглед наоколо и видя какво сочеше той.

Гавилан Елеседил висеше с разперени ръце и крака в един хамак от паяжина срещу тях. Сините му очи бяха безжизнени и втренчени, а устата му широко отворена, сякаш издаваше някакъв безмълвен вик. Той беше изкормен. Трупът му бе цепнат от гърдите до стомаха. Ребрата му проблясваха в празната кухина. Всичките телесни течности бяха изсмукани. Беше останало малко повече от една обвивка, от една гротеска, от някаква всяваща страх пародия на мъж. През краткия си живот Рен беше се сблъсквала често със смъртта, но не беше подготвена за това. Не гледай! повтаряше си отчаяно тя. Не бива да го запомниш такъв! Но Рен го гледаше и едновременно с това знаеше, че никога няма да забрави тази гледка.