Тери Брукс - Елфите на Шанара

Хадес! Нима Гримпонд в края на краищата ще излезе прав?

Той виждаше други места и времена, виждаше лица на мъже, жени и деца, които не познаваше, беше очевидец на случили се и отминали събития и на всичко отгоре чувствуваше една мъчителна серия от емоции, произтичащи от създанието вътре в него. Уокър загуби пространствена ориентация. Той беше пренесен в съзнанието на своя неканен гост. Мъж? Да, мъж, установи той, един мъж, който беше живял безброй много животи, векове, далеч по-дълго от всеки нормален човек, един така различен…

Образите внезапно се смениха. Той видя група черни мантии, черни фигури, скрити зад стените на замък, затворени в стаи, в които светлината едва достигаше и надвесени над книги за древни учения, пишейки, четейки, изследвайки, дискутирайки… Друиди! И тогава осъзна истината — преживя едно мъчително, поразяващо осъзнаване, което прорязваше лудостта с острието на бръснач.

Създанието, което мъглата беше носила в себе си, бе Аланон — неговите спомени, неговите преживявания, неговите чувства и мисли, всичко, освен плътта и кръвта, които беше загубил при смъртта си.

Как е успял Аланон да направи това? — питаше се Уокър и не можеше да повярва, борейки се да си поеме дъх, безпомощен срещу нахлуването на спомените и срещу задушаващия плащ на другите мисли. Но той вече знаеше отговора на този въпрос. Една Друидска магия позволяваше почти всичко. Семената бяха посадени преди триста години. Защо? И този отговор също дойде бързо, един червен проблясък на неизбежността. Ето как Друидската наука трябваше да бъде прехвърлена на него. Всичко, което Аланон е знаел и чувствал, е било складирано в мъглата и пазено там в продължение на триста години, очаквайки своя наследник.

Но тук имаше още нещо, чувствуваше Уокър. Ето как трябваше да бъде проверен той. Ето как трябваше да бъде определено дали той би станал друид. Неговите размишления свършиха, докато изображенията продължиха да преминават през него, вече разпознаваеми. Те представляваха целия друидски опит, всичко, което Аланон бе събрал от своите предшественици, от своите изследвания и от изживяването на собствения си живот. Подобно на отпечатъци от стъпки в мека почва те се запечатваха в съзнанието на Уокър. Тяхното докосване беше буйно и грубо, пареше като жив въглен върху кожата му. Думите, впечатленията и чувствата се спускаха като лавина. Всичко беше твърде много, твърде бързо. Аз не искам това! изкрещя ужасен той, но захранването продължаваше неумолимо и целенасочено — собственото аз на Аланон преминаваше в Уокър. Той се отбраняваше срещу него, движейки се пипнешком през лабиринта от изображения в търсене на нещо плътно. Но черната светлина на Елфовия камък беше като някаква тръба, която не позволяваше да бъде запушена. Тя увличаше вътре зеленикавата мъгла, поглъщайки я и вкарвайки я в неговото тяло. Гласове изричаха думи, лица се обръщаха да погледнат, сменяха се сцени, а времето бързо отминаваше — една смес от всички години, през които беше живял Аланон, борейки се да защити Расите, да се увери, че Друидската наука не е загубена и че надеждите и стремежите, които Първият съвет беше предвидил преди векове, са пренесени напред и съхранени. Уокър Бо се запозна с всичко това, научи какво е означавало то за Аланон и за тези, до чийто живот той бе се докосвал, и преживя за себе си сблъсъците с живота в продължение на почти десет века.

После изображенията внезапно отлетяха. Изчезнаха гласовете, лицата, сцените извън времето — всичко, което беше го нападнало. Те изчезнаха набързо и той остана отново сам в Замъка — една самотна фигура, отпуснала се до стената от каменни блокове. Все още жив.

Уокър се надигна неуверено и се погледна, за да се увери, че е цял. Вътре в себе си чувствуваше някаква рана, като кожа, почервеняла от твърде много слънце — имплантираното Друидско знание, всичко онова, което Аланон искаше да завещае. Той чувствуваше своя дух активизиран, а съзнанието си пълно. Все пак неговият контрол върху знанието беше разстроен, като че ли то не можеше да функционира ефективно, не можеше да бъде призовано на помощ. Нещо не беше наред. Уокър изглежда не можеше да се съсредоточи.

Пред него Черният камък на елфите пулсираше, а черната светлина беше мост, който извиваше като дъга в сенките. Тя все още беше съединена с останките от мъглата — една размътена, пенеща се маса немирна зелена светлина, която съскаше, искреше и се събираше като готвеща се за скок котка.