Тери Брукс - Елфите на Шанара

Уокър се протегна. Слаб и нестабилен, той беше отново уплашен. Имаше чувството, че всеки момент ще се случи още нещо и че най-лошото все още предстои. Умът му трескаво работеше. Какво трябваше да направи, за да се подготви? Не беше останало достатъчно време…

Мъглата се впусна в черната светлина. Тя стигна до Уокър и го обви за един миг. Той можеше да види нейния гняв, да чуе нейната ярост и да почувствува нейния бяс. Тя експлодира през новата кожа на неговото знание като някакъв гейзер от болка. Уокър извика и се сви одве. Тялото му затрепери конвулсивно, изменяйки се под тъканта на дрехите. Той чувствуваше преобразуването на своите кости. Уокър затвори очи и остана неподвижен. Мъглата беше вътре в него, извиваща се, установяваща се, подхранваща. Той преживяваше ужасна атака.

През целия си живот Уокър Бо беше се борил да избегне предопределеното му от друидите, да върви по свой собствен път. Накрая беше претърпял неуспех. И така, Уокър беше отишъл да търси Черния камък на елфите и после Паранор със съзнанието, че ако ги намери, ще трябва да стане следващия Друид. Въпреки всичко, приемайки своята съдба, той беше си обещал, че ще запази своето аз каквото и да му е предопределено. Сега, в продължение само на един миг, докато го измъчваше скритата в мъглата ярост, всичко, което беше останало от неговите надежди за някакво, макар и в частично самоопределение, беше безвъзвратно загубено. Вместо това, Уокър Бо беше оставен в най-тъмната част, в най-жестокото аз на друида, — една смесица от всички тези времена, през които е бил принуден от причини и обстоятелства да прави отвращаващи го неща, смес от всички ситуации, при които от него се е изисквало да жертва живот, вяра, надежда и доверие и от тези години на затвърдяване и закаляване на духа и сърцето, през които те бяха станали неразрушими като най-твърдия метал. В него се въплътиха границите на битието на Аланон, границите, до които Уокър беше принуден да пътува. То разкриваше тежестта на отговорността, която идваше със силата, очертаваше разбирането, което опитът даряваше. Това натрупване на десет нормални живота беше грубо и ужасно и то заливаше Уокър като преливник на язовирна стена.

Долу, в мрака, Мрачният чичо се движеше спираловидно, чувайки своя вик. Той чуваше също така смеха на Гримпонд, но не можеше да определи дали беше въображаем или истински. Мислите му се разпиляваха пред острите критики на неговия дух, надежди и вяра. Нищо не можеше да направи. Силата на магията беше голяма. Уокър отстъпи пред нея. Чакаше да умре. Все пак, някак си, беше се вкопчил в живота. Той откри, че макар изпитваше издръжливостта му по начини, които му изглеждаха непоносими, тъмният порой все пак не бе успял да го унищожи. Не можеше да мисли — болката беше твърде голяма. Загубил се в бездънната яма, той не се опитваше да вижда. Слухът изобщо не го ползваше, защото ехото от вика му отекваше навсякъде около него. Уокър изглежда плаваше вътре в себе си, борейки се да диша, да оцелее. Това бе изпитанието, което очакваше — друидската церемония за посвещаване. Тя го мачкаше до безсъзнание, изпълваше го с болка и го оставяше разбит отвътре. Всичко беше отмито, неговата вяра и логика, всичко, което беше го подкрепяло така дълго време. Можеше ли да преживее тази загуба? Какво щеше да представлява, ако успееше?

Уокър плуваше през вълни от болка, заровен вътре в себе си и в силата на черната магия, доведен до края на своята издръжливост, на сантиметър от удавяне. Той чувствуваше, че всеки момент можеше да загуби живота си и осъзнаваше, че критерият за миналата и бъдещата му самоличност вече е определен. Уокър не можеше да спре това. Дори не беше сигурен дали иска. Той се носеше безпомощен. Безпомощен.

Не можеше да стане някога отново този, който мислеше, че би могъл, да изпълни някое от обещанията, които беше си дал, да има някакъв контрол над своя живот, да определя дали да живее или умре. Безпомощен. Уокър Бо.

Едва усещайки какво прави, неспособен да мисли съзнателно, движен вместо това от емоции, твърде първични, за да бъдат идентифицирани, Мрачният чичо се отърси от своята летаргия и експлодира през вълните от болка, през светлината и черната магия и през времето и пространството като ярко петно свиреп гняв. Вътрешно почувствува как рязко се промени съотношението между живота и смъртта.

И когато накрая излезе на повърхността на черния океан, който заплашваше да го погълне, единственият звук, който Уокър чу да излиза от дробовете му, бе един безкраен вик.