Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Кинсън го погледна въпросително през рамо, но Бремен му кимна да продължи. Нямаше смисъл да отлагат. Когато се приближиха, крепостта надвисна над тях в целия си ръст и сякаш дъхът на друида секна. Като че хилядите каменни блокове легнаха с цялата си тежест на плещите му, бреме, което не можеше да удържи. „Каква огромна, неудържима мощ, помисли си той, непробиваема като упоритата неотстъпчивост на онези, които я населяват.“ Искаше му се да бе иначе. Знаеше, че е длъжен да промени нещата.

Излязоха от рядката горичка, където слънцето още не бе превзело сумрака и тръгнаха към пътя, който водеше до портите на крепостта. Насреща им веднага излязоха неколцина въоръжени мъже, част от многонационалната гвардия на Съвета. Носеха сиви униформи, а отляво на гърдите им в червено бе избродирана факла — емблемата на друидите. Бремен се вгледа за познато лице, но не откри такова. Е, все пак бе заминал преди цели две години. Но поне всички от стражата бяха елфи и щяха да склонят да го изслушат. Кинсън отстъпи почтително встрани и му стори път. Бремен изправи стойка и призова магическите си сили, за да придаде величавост на осанката си, да заличи умората, с която се бореше, и да прикрие всяка слабост и колебание. Тръгна решително към портите, а черната роба се развяваше след него. Кинсън го следваше неотлъчно, като сянка. Стражите чакаха приближаването им с безизразни лица.

Когато стигна при тях, Бремен усети как непоколебимостта им е нараснала с неговото приближаване. Каза им само:

— Добро утро на всички!

— Добро утро, Бремен — отвърна единият, като пристъпи напред и се поклони леко.

— Ти ме познаваш?

Стражът кимна.

— Чувал съм за теб. Съжалявам, но ти е забранено да влизаш.

Той премести поглед и към Кинсън, с което даде да се разбере, че забраната е в сила и за него. Беше учтив, но категоричен. Никакви прогонени друиди не се допускаха. Нито пък представители на човешката раса. И това не подлежеше на никакви възражения.

Бремен погледна нагоре към парапетите, като, че бе схванал същността на въпроса.

— Кой е капитан на стражите?

— Сирид Лок — отвърна стражникът.

— Би ли го помолил да слезе, за да поговорим?

Елфът се поколеба, обмисляйки молбата. Накрая кимна и отвърна:

— Моля, изчакайте тук.

Той изчезна през една странична врата в цитаделата. Бремен и Кинсън останаха да чакат пред останалите стражи в сянката на крепостната стена. Нямаше да е особено трудно да минат през тях и да ги оставят втренчени в илюзорните им образи, но Бремен бе решил да не използва магия, за да проникне в града. Мисията му бе твърде важна, за да рискува да си навлече гнева на Съвета, като надхитри охраната и я направи на глупаци. Те не биха толерирали фокусите. Биха уважили прямотата. А той искаше да играе точно по тези правила.

Бремен се обърна и погледна към гората. Слънчевата светлина вече бе проникнала и в най-дълбоките й недра, разсейваше сенките и озаряваше крехките стебла на дивите цветя. Настъпила е пролетта, сепна се той. Бе изгубил представа за времето, докато пътуваше на север и обратно, погълнат от търсенето си. Пое си дъх, запленен от лекия аромат, процеждащ се откъм дърветата. От много време не бе обръщал внимание на цветята.

Усети някакво движение при портите зад гърба си и се обърна. Стражът, който бе влязъл, сега се появи отново заедно със Сирид Лок.

— Бремен — обърна се официално към него елфът и пристъпи напред с протегната ръка.

Сирид Лок беше слаб и мургав, с напрегнат поглед и измъчено лице. Елфическото в чертите му бе силно изразено — веждите му бяха извити нагоре, ушите му бяха заострени, а лицето бе толкова тясно, че изглеждаше изпито. Беше облечен в сиво като останалите, но факлата, избродирана на гърдите му, бе стисната от юмрук, а на раменете му имаше алени ивици. Той беше един от малцината, които бяха останали приятели на Бремен след прогонването му от Съвета. Сирид бе капитан на друидската стража повече от петнадесет години и никой не бе по-подходящ от него за тази работа. Елф-преследвач, отдал целия си живот на службата, Сирид Лок беше истински професионалист. Друидите бяха направили изключително правилен избор. Но имаше и още нещо, което щеше да свърши работа на Бремен — Съветът би изслушал молба, идваща от него.

— Радвам се да те видя, Сирид — отговори Бремен и прие ръката му. — Как си?

— Не по-зле от един мой познат. Остарял си с пет години, откакто ни напусна. Чета го по бръчките на лицето ти.