Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Ееее, капитане — прошепна един груб глас. — Няма нужда от оръжия между приятели. Искам само да разменя една-две думи с твоя повереник и ще продължа по пътя си.

— Риска! — изуми се Бремен. — Добра среща, стари приятелю!

— Ще съм ти благодарен, ако си махнеш ръцете от мен, Риска — изсъска вбесен Сирид Лок. — Нямаше да посегна към оръжието си, ако не беше изскочил така, без предупреждение!

— Моите извинения, капитане — измърка Риска, пусна елфа и вдигна отбранително ръце. После погледна към Бремен и каза: — Добре дошъл у дома, Бремен от Паранор.

Риска пристъпи под светлината и прегърна стареца. Беше брадато джудже с откровено лице и внушителни плещи. Набитото му тяло бе грубо и мускулесто. Той стисна за миг Бремен с огромните си като дънери ръце, пусна го и хвана с безформените си, мазолести длани друида. Риска приличаше на дълбоко вкоренено дърво, устояло на времето и сезоните, неподатливо на годините. Беше друид-войн, последният от своя вид, изкусен с оръжието майстор в битките, изпечен в огъня на всички големи сражения от появата на новите раси насам. Бремен го бе обучавал лично до момента, в който го прогониха от крепостта преди повече от десет години. И въпреки всичко случило се, Риска бе останал негов приятел.

— Не от Паранор, Риска — възрази Бремен. — Но все пак още усещам това място като свой дом. А ти как си?

— Добре. Но съм отегчен. Няма почти никаква нужда от моите умения зад тези стени. Малцина от новите друиди хранят интерес към изкуството на войната. Поддържам формата си благодарение на стражата. Сирид ме изпитва всеки ден.

Елфът изсумтя и каза:

— Искаш да кажеш, че ме схрускваш всеки ден на закуска. Какво правиш тук? Откъде разбра къде да ни намериш?

Риска пусна Бремен и се огледа мистериозно.

— Тези стени имат уши, за онези, които знаят да слушат, де.

Сирид Лок се засмя въпреки волята си и рече:

— Шпионирането на ближния май се оказа най-уважаваното от всички бойни умения!

Бремен се усмихна на джуджето.

— Знаеш ли защо съм дошъл?

— Зная, че си тук, за да говориш с Атабаска. Но преди това исках да ти кажа нещо. Не, Сирид, остани, нямам тайни от теб. — Джуджето придоби сериозно изражение и добави: — Може да има само една причина за завръщането ти, Бремен. И сигурно новините никак не са добри. Но така да бъде. Ти обаче ще имаш нужда от съюзници, а аз съм един от тях. Можеш да разчиташ на гласа ми, ако се стигне дотам. Имам влияние в Съвета, каквото малцината, които още те подкрепят, не могат да предложат. Трябва да знаеш как стоят нещата в действителност, тук не си добре дошъл.

— Надявам се да убедя Атабаска, че общата ни цел изисква да загърбим различията помежду си. — Бремен сви вежди угрижено. — Не може да е чак толкова трудно да разбере това.

Риска поклати глава.

— Може, може, ще видиш. Трябва да бъдеш силен. Не бива да му отстъпваш. Той не харесва това, което си — предизвикателство за властта му. И с нищо не би могъл да го убедиш да го забрави. Страхът е оръжието, което ще ти послужи по-добре от всякакви доводи. Накарай го да разбере опасността. — Риска внезапно се извърна към Сирид и попита: — Ти би ли го посъветвал друго?

Елфът се поколеба, после поклати глава и отвърна:

— Не.

Риска се протегна и сграбчи още веднъж ръцете на Бремен.

— Ще си поговорим после.

След това се понесе надолу по коридора и изчезна в сенките. Старецът се усмихна на себе си. Силен дух, силно тяло, упорит и непреклонен във всичко. Такъв си беше Риска. И никога нямаше да се промени.

Старецът и елфът продължиха из мрачните коридори и стълбища, виещи се все по-навътре в крепостта, докато най-накрая стигнаха до една площадка в края на стълбите, която водеше до малка, тясна, обкована с желязо врата. Бремен бе виждал тази врата няколко пъти през годините, прекарани в крепостта. Тя беше заден вход към канцелариите на Върховния друид.

Атабаска чакаше вътре, за да го приеме. Бремен пое дълбоко дъх.

Сирид Лок почука три пъти на вратата, направи пауза и почука още веднъж. Отвътре един познат глас избоботи:

— Влез.

Капитанът на друидската стража бутна тясната врата, отвори я и пристъпи настрани.

— Беше ми наредено да чакам тук — рече меко той.

Бремен кимна, развеселен от тържествеността, изписана по лицето на елфа.

— Да, разбирам. Благодаря ти отново, Сирид.

После отвори ниската врата и пристъпи вътре. Стаята му беше позната. Това бяха личните покои на Върховния друид, стая за отдих и лични срещи. Беше голяма, с висок таван и прозорци от оловно стъкло, с полици, по които се виждаха книжа, различни предмети, дневници, папки и тук-там няколко книги. Масивни, обковани с желязо двойни врати заемаха средата на отсрещната стена. В центъра на стаята имаше огромно празно бюро. Лакираната му дървена повърхност отразяваше светлината на свещите.