Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Атабаска го нямаше вече почти четири часа. Бремен седеше на пейка при един от високите прозорци и се взираше навън в смътната светлина на късния следобед. Чакаше търпеливо, защото знаеше, че нищо друго не може да направи. Поговори известно време със Сирид Лок, увлечен от новините относно работата на Съвета, разбирайки, че тя продължава в същата насока, както преди години, че малко се е променило, че почти нищо не е свършено. Това го угнети и скоро се отдаде на размисли за своите цели. Замисли се за това какво ще каже пред Съвета и как може да отговорят членовете му, но в сърцето си знаеше, че усилията му ще се окажат безплодни. Сега осъзна и защо Атабаска се бе съгласил с него. Върховният друид смяташе, че ще е по-добре да допусне да бъде изслушан, отколкото да го отпрати веднага, че е по-добре да си придаде вид, че ще обмисли искането му, отколкото да не направи нищо. Но решението вече бе взето. Не възнамеряваше да го послуша. Бремен беше прокуден и Атабаска нямаше да му позволи да се върне. Поради никаква причина, без значение колко убедителен ще бъде, колко завладяващ. В неговото съзнание той бе опасен човек, а може би и в съзнанието на останалите също. Той използваше неразумно магия. Играеше си с огъня. Те нямаше как да изслушат такъв човек. Никога.

Беше тъжно. Дойде да ги предупреди, но те бяха недостижими за него. Усещаше го. Сега очакваше само всичко това да се потвърди.

А потвърждението дойде скоро след като четирите часа изтекоха. Атабаска влезе през вратите с безцеремонното отношение на човек, който има и по-важни дела за вършене.

— Бремен. — В поздрава му се усещаше пренебрежение. Не обърна никакво внимание на Сирид Лок, не му каза нито да си тръгва, нито да остане. — Съветът обсъди молбата ти и я отхвърли. Ако искаш да я представиш още веднъж в писмен вид, тя ще бъде предадена на комисия за обсъждане. — Той седна зад писалището си със снопче книжа и започна да ги преглежда. Ейлт Друин проблесна ярко, когато се разлюля на гърдите му.

— Ние сме поели задължението да следваме курс на невмешателство в делата на расите, Бремен. Твоето искане е в разрез с това правило. Длъжни сме да стоим встрани от политически конфликти и териториални междуособици. Твоите твърдения са много неопределени и напълно недоказани. Не можем да ги приемем за верни. — Той вдигна поглед и добави: — Можеш да се запасиш с всичко, от което имаш нужда, за да продължиш пътуването си. Желая ти късмет. Капитан Лок, моля, ескортирайте нашия гост обратно до крепостните врати.

Той отново сведе поглед. Бремен се взираше безмълвно, втрещен от безцеремонността, с която бе отхвърлен. Когато Атабаска продължи да го игнорира, той каза тихо:

— Ти си глупак. — После се обърна и последва Сирид през тясната вратичка към коридора, който ги бе довел дотук. Чу как вратата се затваря и заключва зад него.

Сирид Лок и Бремен се спускаха обратно по стълбите в мълчание, стъпките им кънтяха в самотна каденца по лъкатушещия коридор. Зад тях светлината на площадката пред задния вход на помещенията на Върховния друид се стопи в мрака. Бремен се опитваше да потисне горчилката, която го изпълваше. Бе нарекъл Атабаска глупак, но може би истинският глупак беше самият той. Кинсън бе прав. Идването му в Паранор бе загуба на време. Друидите не бяха готови да изслушат своя блуден брат. Не се интересуваха от безумните му фантазии, от опитите му да се прокрадне обратно в тяхното лоно. Той ги виждаше как си разменят развеселени, саркастични погледи, когато Върховният друид ги информира за искането му. Виждаше ги как поклащат глави с негодувание. Високомерието му бе попречило да разбере колко голяма е бариерата, която трябва да преодолее, за да спечели отново доверието им. Само да можеше да поговори с тях, те щяха да го изслушат, така си бе мислил. Но не му беше даден шанс да стори дори и това. Самоувереността му го бе провалила. Гордостта му бе изиграла лоша шега. Беше направил голяма грешка.

Но въпреки всичко бях длъжен да го направя, опита се той да оправдае донякъде провала си. Най-малкото сега не трябваше да живее с вината и болката, която щеше да изпита, ако не бе предприел нищо. Нямаше как да бъде сигурен в резултата от усилията си. Но неговото посещение все пак можеше да доведе до нещо добро, някаква малка промяна в протичането на събитията, в настроенията, нещо, което той сега не можеше да предвиди. Не биваше да омаловажава съвсем усилието си. Кинсън може и да беше прав за крайния резултат, но и двамата не можеха да са сигурни дали от това нямаше да излезе нещо.