Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Да — призна той тихо. — Но магията все още ми се струва…

— Непозната — довърши Прейа вместо него. — Но тя може да стане твоя. Ти си приел, че магията е част от историята на елфите. Магията на Тей беше нещо реално. Сам си се убедил, че тя може да твори чудеса. Видя с очите си как той даде живота си, докато й служеше. Магията прави всички неща възможни. И истината е едно от тях, Джърл. Тя е оръжие с огромна мощ. Може и да укрепява, и да разрушава. Бремен не е глупак. Щом казва, че истината е оръжието, от което имаш нужда, значи е така.

Но той все още се разкъсваше от колебания и нерешителност. Истината му изглеждаше твърде нищожно оръжие. Що за истина би имала такава мощ, че да унищожи същество, което е способно да призовава чудовища от отвъдното? Що за истина би била достатъчна да се изправи срещу магия, която може да поддържа едно създание живо стотици години? Мисълта, че истината сама по себе си е достатъчна да постигне каквото и да било, му изглеждаше абсурдна. Беше нужен огън. Метално острие с отровен връх. Сила, която да разцепи скалите на две. Нищо по-малко нямаше да е от полза, продължаваше да разсъждава той — дори докато се опитваше да осмисли магията, предложена му от Бремен. Нищо по-малко.

Сега, докато яздеше на бойното поле с меча на Шанара до хълбока си, а неговите елфи се носеха на гребена на еуфорията от победата, той отново се замисли за огромната отговорност, която беше призван да носи. Рано или късно щеше да се изправи пред Господаря на Магията. Но това нямаше да се случи, докато той не предизвикаше сблъсъка, а сблъсъкът нямаше да настъпи, докато самата Северна армия не бъдеше застрашена. Но как би могъл да се надява на подобен обрат? Елфите бяха удържали срещу един щурм, но нищо не гарантираше, че ще устоят и на следващия и на по-следващия — Северната армия прииждаше неумолимо. И ако успееха някак да удържат, как щеше да обърне битката така, че елфите да преминат в нападение? Врагът беше толкова многоброен. Те имаха толкова животи за харчене и никак не се притесняваха да ги загубят. Но с него не беше така — нито за елфите, които се сражаваха под знамената му. Това бе война до изтощение на силите, а точно такава война той не можеше да се надява да спечели.

И все пак някак трябваше да го постигне. Защото друго не му оставаше. Това беше единственият му избор.

Трябваше да го постигне, или елфите щяха да бъдат унищожени.

Северната армия настъпи отново час преди залез, появявайки се от обгарялото, прашно, покрито с дим поле подобно на безплътен призрак. Пешаците крачеха зад огромни щитове, изработени от сурово дърво, за да не могат да се запалят. Напредваха бавно и непоколебимо през мъглата. Огньовете в тревата вече бяха изтлели, но въздухът още бе изпълнен с острата миризма на дим. Те заобикаляха обгорените ями и сгърчените в тях тела и щом стъпиха в долината, започнаха да проверяват за нови капани. Над пет хиляди души, те се бяха скупчили нагъсто, прикрити зад щитовете, а оръжията им стърчаха отвсякъде. Барабаните биеха в непрестанен ритъм и войниците пееха, докато вървяха. Ботушите им кънтяха, метални остриета и дървени дръжки почукваха в ритъм. Издърпаха обсадните си кули и катапултите и ги разположиха по местата им на входа на долината. Задаваха се на фона на настъпващата нощ като огромна черна маса, докато не започнаха да изглеждат толкова многобройни, сякаш можеха да залеят целия свят.

Джърл Шанара бе изтеглил войската си дълбоко навътре в долината и бе я разположил по средата й. Беше избрал място, където долината започваше да се издига към тесния западен проход на Рен, като даде възможност на войниците си да заемат позиции на по-висок терен. Тактиката му неизбежно се беше променила, тъй като сега вятърът бе променил посоката си, духаше срещу защитниците и огънят само щеше да помогне на врага. Не нареди и да се копаят още ями толкова навътре в долината; тук нямаше достатъчно място за маневрите на собствената му армия и освен това, врагът вече щеше да внимава за капани.

Вместо това, той беше заповядал да се изградят няколко десетки барикади с шипове. Нареди да ги заострят от двете страни и да ги завържат на кръст към една централна ос така, че заприличаха на цилиндрични въртележки. Всяка беше дълга по шест метра и достатъчно лека, за да я довлекат напред и да я поставят на място, така че насочените надолу шипове бяха забити в земята.

Когато армията на Господаря на Магията се изля в долината и започна решителния си марш напред, първата съпротива, която срещна, бяха барикадите с шипове. Щом предните редици на врага стигнаха до тях, Джърл Шанара заповяда на лъконосците, строени в редици по трима зад прикритието на хълмовете, да пуснат стрелите си. Северняците бяха забавени от барикадите и като не успяха да ги избутат настрани, нямаше къде да избягат. Хванати под унищожителен кръстосан огън, те падаха с дузини, докато търсеха начин да минат под, над или покрай шиповете. Кавалерията се опита да се добере до елфите, позиционирани на височините, но склоновете бяха толкова стръмни, че конете и ездачите отново се смъкваха надолу.