Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Тогава ще трябва да се грижиш по-добре за мен, кралю мой.

На северняците им отне повече време, отколкото бе изчислил Гефтен, да се впуснат в атака, но затова пък тя бе изключително яростна. Нефритеният проход беше широк там, където се отваряше към източен Анар, а после рязко се стесняваше между два върха, които всъщност бележеха входа към Улфсктааг. Предварително подготвена, че съпротивата на джуджетата ще бъде силна, армията на Господаря на Магията хвърли цялата си мощ в прохода, с намерението да победи още при първия опит. Срещу по-слабо подготвен противник щяха да успеят. Но джуджетата бяха удържали проходите през Улфсктааг с години срещу гномските конници и се бяха научили на някои трикове. Количественото превъзходство на северняците донякъде бе изгубило значение заради теснината на клисурата и неравността на терена. Джуджетата не се опитаха да блокират устрема им, а ги нападнаха от прикритието на склоновете. По криволичещия проход бяха изкопани скрити ями. Огромни канари бяха хвърлени отгоре, за да се издигнат барикади. Валяха стрели и копия. Стотици нападатели измряха при първия щурм. Тролите бяха особено напористи — огромни, силни и бронирани срещу остриетата. Но за сметка на това те бяха тромави и бавни и много от тях попаднаха в ямите или бяха смазани от канарите. И все пак продължаваха да настъпват.

Най-накрая бяха спрени в другия край на прохода. Рейбър бе наредил там да се изгради стена от трупи зад окоп, пълен с колове и при приближаването на северняците запалиха всичко. Тласкани напред от онези, които ги следваха, и твърде тежки, за да изкачат стената, тролите умираха на място, изгорени до кости. Писъците и зловонието на горящата им плът изпълни въздуха и атаката бе възпряна.

Настъпиха отново по пладне, този път не така безразсъдно, но отново бяха отблъснати. Следващата атака беше по здрач. И всеки път джуджетата бяха изтласквани по-навътре в прохода. Заели позиции от двете страни на клисурата, Рейбър и синовете му ръководеха армията си, като удържаха, доколкото позволяваше разума, преди да свирят отбой, и отстъпваха територията неохотно, но благоразумно, за да не бъдат погубени повече животи, отколкото бе необходимо. Рейбър командваше левия фланг заедно с Гифън, а Уирик и Флиър ръководеха десния. Риска бе оставен сам да избере къде да се сражава. Джуджетата се биеха храбро, притискани на всяка крачка от поне три пъти по-голяма сила. Но те бяха обръгнали от безкрайните битки през годините. По светло не се появиха нито крилати ловци, нито изчадията от отвъдното, така че не се наложи Риска да хаби магията си, за да подсилва защитата. Все пак планът им не бе да печелят битката, а да я изгубят възможно най-бавно.

По здрач сражението секна и над планините отново се спусна тишина. Мъгла се просмукваше от по-високите нива, заедно с бавното изтляване на светлината, за да обгърне както защитници, така и нападатели. Тишината стана още по-дълбока, щом видимостта намаля, а лек, влажен ветрец се плъзна от скалите и ги загали с дразнещата си милувка. В докосването на този бриз имаше живи същества, невидими, безформени, но осезаеми. Те бяха същества от Улфсктааг, създадени от магия, древни като самото време и петимни за допир като човешки души. Джуджетата знаеха за съществуването им и бяха предпазливи относно намеренията им. Те бяха предвестници на по-големи и мощни създания и не биваше да бъдат слушани. Нашепваха лъжи и фалшиви обещания, изпращаха сънища и предателски видения и да се вслушаш в тях, бе все едно да поканиш смъртта. Джуджетата разбираха това. И точно това знание ги пазеше.

Но не беше така с гномите, които бяха устроили лагера си в началото на прохода. Те бяха ужасени от тази планина и от съществата, които я обитаваха. Суеверни варвари, те се бояха от всяко проявление на магия и особено от вида, който се срещаше тук. Биха предпочели изобщо да не стъпват в Улфсктааг. Тук имаше богове, към които трябваше да се отправят молитви, и духове, които да бъдат умилостивявани. Тази земя беше свещена. Но мощта на Господаря на Магията и неговите мрачни последователи ги плашеше повече, затова те се държаха близо до доста по-стабилните и не така впечатлителни троли. Но вършеха това с неохота и свито сърце, а джуджетата бяха готови да използват страха им срещу тях.

Както бе предвидил Риска, армията на Северната земя предприе нова атака няколко часа преди зазоряване, когато тъмнината и мъглата все още прикриваха движението им. Те настъпиха тихо и яростно и заляха цялата клисура и по-ниските склонове над нея, с намерението да пометат джуджетата с числеността си. Но Рейбър бе изтеглил своята защитна линия на стотина метра по-назад от мястото, където бе завършила последната битка по здрач. Между тези две линии джуджетата бяха издигнали купчини неизсушени трупи и листа, готови за палене. Из прохода бяха издигнати нови барикади, а между кладите бяха изкопани ровове. Когато северняците достигнаха мястото, където смятаха, че е защитната линия на джуджетата, те откриха позициите изоставени. Дали джуджетата не бяха избягали от прохода? Дали не се бяха изтеглили под прикритието на мрака? За миг объркани, те се поколебаха, като се мотаеха насам-натам, докато водачите им вземат решение. Накрая отново се впуснаха напред. Но джуджетата вече бяха разбрали за атаката. Риска използва магията си, за да запали огньовете, които бяха пръснати по склоновете и из самия проход, и внезапно враговете им се оказаха погълнати от плътен дим, който ги давеше и заслепяваше. Очите им сълзяха, буци свиваха гърлата им, но те продължаваха упорито напред.