Тери Брукс - Черният еднорог

Бен изчака поздрава на капитана, после преметна брезентовия чувал през рамо и се заизкачва по склона.

По залез слънце той стигна билото и се отправи към обвитата в мъгла горска ивица, която бележеше границите на вълшебния свят. Вечерният хлад бързо бе дошъл на мястото на дневната хладина и сянката на Бен се влачеше удължена подире му като гротесков силует.

Надвиснала бе дълбока, всепроникваща тишина и той имаше усещането за нещо тайнствено.

Протегна ръка към медальона, увиснал на врата му, и здраво го стисна. Куестър го бе предупредил за всичко, което можеше да очаква. Вълшебният свят бе навсякъде и в същото време никъде, и в него се намираха всички врати, водещи към световете отвъд. Връщането назад към стария му свят можеше да стане по всеки път, който избере и от всяко място, откъдето реши да влезе. Трябваше само да насочи мисълта си към мястото, където иска да отиде и медальонът щеше да го отправи по необходимия път.

Така поне беше теоретично. Куестър не бе имал възможността да го изпробва.

Мъглата се виеше сред огромните горски дървета и вълмата й наподобяваха змии. Тя приличаше на жива. „Що за мисъл“ — сгълча се Бен. Той спря пред мъглите, вгледа се загрижено в тях, пое си дълбоко дъх, за да се успокои и влезе.

В същия миг мъглата го обгърна от всички страни и обратният път стана също толкова несигурен, както и този напред. Той продължи да върви: Само след миг пред него се откри някакъв тунел — същата обширна празна черна дупка, през която бе минал на път от стария свят преди година. Тя се очертаваше сред мъглата и дърветата, за да изчезне в нищото. В тунела се чуваха отдалечени и смътни шумове и в края му танцуваха сенки.

Бен забави крачка. Спомни си как се бе чувствал, когато мина през този тунел миналия път. Демонът Марк с неговото крилато черно чудовище бяха връхлетели срещу Бен изневиделица. Докато да разбере, че са реални, те за малко не го бяха унищожили. Подир туй едва не се препъна в онзи заспал дракон…

Крехки силуети се мяркаха в мрака, сред дърветата и мъглата. Вълшебните същества.

Бен се отърси от спомените си и ускори крачка. На времето вълшебните същества му бяха оказали помощ и той трябваше да се чувства сигурен сред тях. Но не се чувстваше. Беше откъснат и самотен.

Лицата им се мяркаха и отново изчезваха сред мъглите, изпити, с проницателни погледи и коси като мъх на върба. Чуваха се шепоти, но думите не можеха да се различат. Бен започна да се поти. Неприятно му беше в тунела; искаше да се измъкне оттук. Но пред него мракът се сгъстяваше.

Той се бе вкопчил с всички сили в медальона и внезапно си представи Паладин.

В този момент мракът пред него просветля и се превърна в сивкав здрач и тунелът се скъси до петдесет метра. Някакви неопределими форми се клатушкаха в полуздрача, люлееха се паяжини и полегнали върлини. Гласовете и движенията между стените на тунела отстъпиха с остро свистене. Внезапно се надигна и зафуча силен вятър.

Бен се взираше напред в тъмнината. Вятърът плющеше насреща му откъм края на тунела и той чуваше фученето и усещаше влажния му лепкав дъх.

И нищо друго…

Когато излезе от тунела, посрещна го ослепителна дъждовна буря и той се озова лице в лице с Мийкс.

Бен Холидей застина на мястото си. Светкавици раздираха оловното небе с надвиснали облаци, от което се изливаше дъжд като из ведро. Трещяха гръмотевици и отекваха в празната пустош, та чак разтърсваха земята. Масивни дъбове се извисяваха наоколо като ограда на огромна крепост, стволовете и голите им клони бяха черни и блестящи. По-ниски борове и ели стърчаха на групи в пролуките между по-едрите си събратя и Синият хребет извисяваше остри зъбери към едва видимия хоризонт.

Сред този пейзаж като привидение се очертаваше силуетът на Мийкс. Той бе застанал неподвижен, висок, прегърбен и остарял, бялата му коса бе сплъстена, сбръчканото му лице сурово като стомана. Едва наподобяваше онзи мъж, когато Бен бе запомнил. Някогашният Мийкс имаше човешки вид; този тук изглеждаше като разярено животно. Нямаше ги стегнатите панталони от вълнен плат, кадифения жакет и мокасините — белезите на цивилизованост на един градски, макар и грубоват търговски представител на високоуважавана фирма. Вместо тези вдъхващи респект обичайни работни дрехи сега той носеше оловносинкава мантия, която се издуваше като брезент и сякаш поглъщаше светлината. Висока яка обгръщаше противното му, сипаничаво лице, разкривено от ярост, която граничеше с безумие. Ръкавът на дясната му ръка висеше празен. Черната кожена ръкавица покриваща лявата му ръка, напомняше лапа с извадени нокти. Но тези белези бяха по-забележими сега и се набиваха на очи.