Тери Брукс - Черният еднорог

Бен обеща. Той излезе през портите покрай дневните часови и тръгна покрай брега. Конят му го чакаше на отсрещния бряг — един червеникавокафяв кон, когото бе нарекъл Правосъдник. Той обичаше да се шегува, че винаги, когато язди на кон, е в крак с правосъдието. Никой, освен него, не разбираше за какво говори.

Отсреща го чакаше и един конен отряд. Абърнати бе настоял поне в границите на кралството кралят на Отвъдната земя да пътува с надлежна охрана.

— Бен — Уилоу се приближи отново и сложи нещо в ръката му. — Вземи това.

Той го погледна крадешком. Беше му дала гладък, млечно бял камък със сложно гравирани руни. Уилоу го накара бързо да го скрие в длани.

— Трябва да криеш този камък. Това е талисман, какъвто често носят хората от моя народ. Ако те заплашва някаква опасност, камъкът ще стане топъл и ще почервенее. По този начин ще те предупреди.

Тя млъкна, вдигна ръка и нежно го поглади по бузата.

— И помни, че те обичам и че ще те обичам винаги.

Той се усмихна в знак, че разбира, но както обикновено, тези нейни думи го притесниха. Боеше се от това, че го обича така пълно, така безусловно. Това го плашеше. Ани го бе обичала така — неговата някогашна съпруга Ани, която бе мъртва и беше част от стария му живот, от стария свят. Тя бе загинала при пътна катастрофа и той имаше чувството, че това е станало преди хиляда години, но понякога му се струваше, че е било вчера. Не смееше да рискува да се поддаде отново на подобна любов и да я изгуби за втори път. Нямаше да може да го понесе. Такава перспектива го изпълваше с ужас.

Той внезапно се натъжи. Странно, но преди да срещне Уилоу, изобщо не си бе и представял, че може отново да изпита чувствата, които бе изпитвал към Ани…

Той леко целуна Уилоу и пъхна камъка дълбоко в джоба си. Все още усещаше по лицето си докосването на нейната ръка.

Куестър го преведе през езерото с езерната птица и изчака, докато той възседна коня.

— Пазете се, Ваше Величество — сбогува се магьосникът.

Бен махна на всички, хвърли последен поглед към върховете на Сребърния дворец и подкара Правосъдника. Отдалечи се, следван от колоната на охраната си.

Цялата утрин и следобед Бен яздеше на запад към края на долината, към мъглите, които бележеха границите на вълшебния свят. Късната есен бе обагрила цялата околна местност с ярки бои. Поляните бяха обсипани с бледозелени, сини и розови треви и бели детелини на червени точици. Гората бе обрасла с нова растителност. Сините дъбове, толкова важни за поддържане живота в тази долина със сока и храната, която предлагаха, растяха на групички навсякъде — млади дъбове, покрити с прелестни сини листа, на фона на различните сенки на горското зелено. Две от осемте луни на Отвъдната земя бяха надвиснали ниско над хоризонта на север и се виждаха дори на дневна светлина — едната розова, другата бледоморава. В полетата на малките ферми, разпръснати из долината, жътвата бе в разгара си. Зимата, която траеше една седмица, щеше да настъпи едва подир месец.

Бен вкусваше уханията, гледките и излъчването на долината като глътки хубаво вино. Нямаше ги мъглите и зимната сивота и унилост по тази земя, когато той бе дошъл за първи път тук и магията загиваше. Сега магията бе възстановена и земята оздравяла. Долината и нейното население бяха добре.

Ала не и Бен. Той яздеше равномерно, без да бърза. Първоначалната потребност да стигне по-бързо се бе сменила от странно безпокойство при мисълта, че напуска тази земя. Това щеше да бъде първото му пътуване извън Отвъдната земя, откакто бе дошъл тук и въпреки че преди идеята да тръгне не го тревожеше, сега го изпълваше с притеснения. Някаква натрапчива тревога подриваше вътрешната му решимост — имаше чувството, че напусне ли веднъж Отвъдната земя, няма да може да се върне отново.

Това, разбира се, беше смешно и той храбро се опитваше да подтисне предчувствията си и да се убеди, че те са нещо обичайно за всеки, който тръгва на далечен път. Внушаваше си, че е жертва на настоятелните предупреждения на приятелите си и започна да си тананика, за да подобри настроението си.

Нищо не му помогна и накрая се отказа. С някои неща човек просто следваше да се примири, докато те сами го напуснат.

В късния следобед той и неговата охрана стигнаха ниските склонове в западния край на долината. Там той остави войниците с техните коне и им даде инструкции да си направят лагер, за да дочакат неговото завръщане. Каза им, че може да отсъства цяла седмица. Ако не се върнеше дотогава, те трябваше да се върнат в Сребърния дворец и да предупредят Куестър. Капитанът на отряда го изгледа особено, но прие нарежданията му, без да спори. Беше свикнал със странните нареждания на своя крал, който често тръгваше нанякъде без охрана, макар че обикновено бе придружаван от някой от коболдите или магьосника.