Тери Брукс - Черният еднорог

Той мило се усмихна.

— Е, във всеки случай няма нищо лошо в това човек да бъде по-предпазлив.

Изтегна се, за да раздвижи скованите си от съня мускули. Във вида му нямаше нищо необичайно. Той бе среден на ръст, с правилно телосложение. Движенията му бяха ловки и овладени, защото като млад се бе занимавал с бокс и бе запазил някои от предишните си умения. Лицето му бе загоряло от слънцето и вятъра, с издадени скули и чело, с орлов нос и проредяваща по края коса. В ъгълчетата на устните му се бяха образували бръчки, а очите му си оставаха ясносини и проницателни.

Той вдигна поглед към тавана. Утринното слънце нахлуваше през стъклата на високите прозорци и играеше по полираното дърво и камъка. Топлината на двореца се вливаше в него и той усещаше вътрешното му движение. Дворецът се вслушваше. Бен знаеше, че той го е чул да разказва своя сън и откликваше с известно недоволство, като майка, която се безпокои за палавото си, непредпазливо дете. Дворецът приличаше на майка, която иска винаги да запази детето си на сигурно място до нея. Никак не й харесваше, когато това дете започнеше да говори за заминаване.

Той хвърли тайничко поглед към приятелите си: Куестър Тюс, магьосникът, чиято магия често се проваляше и който изглеждаше като плашило в обвитата си с шарфове мантия и усукани жестове; Абърнати, придворният писар, превърнат в териер от магията на Куестър и останал си такъв, защото магьосникът не бе успял да го обърне отново в човек — куче, облечено като джентълмен; Уилоу, красивата силфида, която бе полужена-полудърво, едно създание на магическия свят, сама притежаваща магическа сила, и Буниън и Парснип, коболдите, които изглеждаха като дългоухи маймуни в къси панталони — единият вестоносец, а другият готвач. Всички те му се бяха сторили толкова странни в началото. А само след година ги намираше приятни и вдъхващи доверие и той се чувстваше сигурен в тяхно присъствие.

Поклати глава. Живееше в свят на дракони и вещици, на гноми, тролове и други странни създания, на живи замъци и вълшебна магия. Живееше в царството на фантазията и бе негов крал. Бе онова, за което на времето можеше само да мечтае. Старият свят бе отминал отдавна, отишъл си бе старият живот. Странно, че все още си спомняше толкова често за този свят и този живот, за Майлс Бенет и Чикаго, за адвокатската си практика, за отговорностите и задълженията, които беше напуснал. Нишки от пейзажа в снощния сън се въртяха в паметта му и неотменно го дърпаха. Явно беше, че не може толкова лесно да забрави дълги години от живота си… Куестър Тюс леко се изкашля.

— И на мен ми се яви сън тази нощ, Ваше Величество — изтърси магьосникът, когато се върна от разузнаване. Бен широко ококори очи. Високият силует в мантията се бе привел над стола с дълга облегалка и зелените му очи бяха ясни и непроницаеми. Той потриваше брадичката си с костеливи пръсти и говореше почти шептейки.

— Сънят ми беше свързан с изчезналите магически книги!

Едва сега Бен разбра защо магьосникът бе проявил такава предпазливост. Малцина в Отвъдната земя знаеха за тези магически книги. Те бяха принадлежали на природения брат на Куестър, бившият придворен магьосник на Отвъдната земя, когото Бен беше срещал в старият свят под името Мийкс. Именно Мийкс, заедно с непокорния наследник на трона, му бе продал короната на Отвъдната земя за един милион долара — сигурен, че Бен ще стане жертва на някой от капаните, които имаха за цел да го унищожат, и тогава кралската корона отново ще се върне в неговите ръце, за да я продаде за пореден път. Мийкс бе възнамерявал да направи Куестър свой съюзник, използвайки за примамка възможността да му даде да опознае скритите магически сили. Вместо това, Куестър и Бен се бяха съюзили и изплъзнали от всички капани, поставени от Мийкс, прекъсвайки връзката на някогашния магьосник с Отвъдната земя завинаги.

Бен не отместваше поглед от Куестър. Да, Мийкс го нямаше вече — но магическите книги си оставаха скрити някъде в долината…

— Чу ли какво казах, Ваше Величество? — очите на Куестър светеха от вълнение. — Липсващите книги, магията, в която са посвещавани магьосниците на Отвъдната земя от зората на неговото създаване! Струва ми се, че зная къде са те! Видях го в съня си! — очите му играеха, гласът му се превърна в шепот. — Скрити са в подземията на разрушената крепост Мърук, високо в Мелкорските планини! Сънувах как следвам една факла, която се движеше, без да я носи ръка; проследих я в тъмното през тунели и стълби до една врата, върху която имаше отбелязани тайнствени знаци и руни. Вратата се отвори и един от камъните на пода беше белязан със специален знак. Докоснах го, той се отмести и аз видях книгите там! Спомням си всичко… Сякаш наистина се е случило!