Тери Брукс - Черният еднорог

Само силфидата Уилоу, току-що влязла в трапезарията на Сребърния дворец и седнала до него, прояви наистина интерес, на лицето й внезапно се изписа безпокойство.

— Сънувах родината си — продължи той, решен да разкаже докрай. — Сънувах стария свят.

— Моля? — Куестър бе вперил очи в него, явно излязъл от унеса си. — Извинявай, правилно ли те чух да споменаваш нещо за…?

— Какво по-точно сте сънувал за стария свят, Ваше Величество? — нетърпеливо го прекъсна Абърнати, като учтивото му изражение се смени с леко неодобрение. Той погледна многозначително Бен над очилата си. Винаги го поглеждаше така, когато Бен споменаваше нещо за стария свят.

— Сънувах Майлс Бенет — продължи Бен. — Нали си спомняте, че съм ви разказвал за Майлс — някогашния ми съдружник в адвокатската кантора? Е, сънувах го. Сънувах го в беда. Това бе разпокъсан сън, без начало и край. Яви ми се направо по средата. Майлс се намираше в кабинета си и преглеждаше книжата. Телефонът звънеше, той приемаше съобщения, имаше някакви хора, които не можех ясно да различа в тъмното. Но Майлс беше направо полудял. Изглеждаше ужасно. Питаше за мен. Все се чудеше къде съм, защо ме няма. Аз му извиках, но той не ме чу. После настъпи някаква авария, падна мрак и това, което виждах, се деформира. Майлс продължаваше да вика, да пита за мен. После нещо застана помежду ни и аз се събудих.

Бен спря очи на лицата наоколо си. Всички се бяха заслушали.

— Но това не е всичко — веднага добави той. — Имах усещането…, че някаква заплаха е надвиснала над всичко това, чувство, което бе плашещо. Всичко изглеждаше толкова… реално.

— Има такива сънища, Ваше Величество — забеляза Абърнати и само сви рамене. Той намести очилата на носа си и скръсти предните си лапи пред гърдите си. Беше изискано куче. — Често сънищата са проявление на подсъзнателните ни страхове, така съм чел.

— Но не и този сън — настояваше Бен. — Това не беше обикновен сън. Приличаше на предупреждение.

Абърнати подсмръкна.

— Очаквам само да ми кажеш, че под въздействието на този тревожен за чувствата, но неоснователен за разума сън, се чувстваш задължен да се върнеш в твоя стар свят? — писарят не се и опитваше да прикрие притеснението си, виждайки, че най-лошите му опасения са на път да се сбъднат.

Бен се двоумеше. Една година бе изминала, откакто той бе прекосил мъглите на вълшебния свят, дълбоките гори на Синия хребет, на двайсет мили югозападно от Уейнбъроу, Вирджиния, за да дойде в кралството на Отвъдната земя. Беше платил милион долара за тази привилегия според обявата в един търговски каталог, действайки повече от отчаяние, отколкото по силата на здрав разум. Той бе дошъл в Отвъдната земя като крал, но поданиците му не го бяха приели лесно. Неговата претенция за трона бе срещнала отпор от всички страни. Същества, за които по-рано не вярваше, че могат да съществуват, за малко щяха да го унищожат. Магията, силата, която владееше всичко в този странно привлекателен свят, беше нож с две остриета, който той бе принуден да овладее, за да може да оцелее. За него реалността се преобрази, след като взе своето решение да прекоси мъглите. Животът, който познаваше като съдебен адвокат в Чикаго, Илинойс, изглеждаше твърде различен от настоящето му съществуване. Въпреки това, онзи стар живот не беше напълно забравен и той си мислеше от време на време за връщане.

Бен погледна писаря в очите. Не знаеше какво да му отговори.

— Признавам, че съм разтревожен за Майлс — отрони накрая той.

В трапезарията настана мълчание. Коболдите спряха да се хранят, маймунските им лица застинаха в ужасни ухилени гримаси, които оголваха всичките им зъби. Абърнати не помръдваше от мястото си. Уилоу бе пребледняла и изглеждаше така, сякаш иска да каже нещо.

Ала пръв заговори Куестър Тюс.

— Само за момент, Ваше Величество — каза замислено той, като докосваше устни с кокалестите си пръсти.

Стана от масата, освободи хората от прислугата, които тайничко се бяха присламчили от двете им страни, и здраво затръшна вратата подире им. Шестимата приятели останаха сами в огромната трапезария. Явно предпазните мерки не бяха достатъчни за Куестър. Широкият вход като арка в далечния край на стаята преминаваше във фоайе, от което се тръгваше към другите части на замъка. Куестър мълчаливо отиде до открития вход и се огледа.

Бен наблюдаваше с любопитство, не разбирайки защо са тези предохранителни мерки от страна на Куестър. Трябваше да се признае, че нещата не стояха както някога, когато само те шестимата живееха в Сребърния дворец. Сега имаше придворни от всяка възраст и ранг, войници и охрана, емисари и пратеници, вестоносци и всякакви други служители при двора му, които се натъкваха един на друг и се месеха в частния му живот, когато беше най-неудобно. Ала темата за неговото връщане в стария свят не се разискваше за първи път и то пред всички. Народът на Отвъдната земя вече знаеше, че той не е местен човек.