Тери Брукс - Магьосникът Куестър Тюс

Елизабет стоеше помежду тях с печален вид. Бе свела очи и сълзи се стичаха по луничавото й лице.

На Бен направо му призля. Хванали бяха Елизабет.

Кой знае с какво ли я бяха заплашили, за да я принудят да свидетелства, че медальонът е откраднат. И кой знае какво ли щяха да й сторят, ако Майкъл Ард Ри не го получеше сега.

— Някой от вас познава ли това момиченце? — тихо попита Мартин.

Никой нищо не каза. Не беше необходимо.

— Какво ще кажете, господин Холидей? — настоя отново Мартин. — Ако върнете медальона, всичко ще си остане между нас. В противен случай ще трябва да заведа дело срещу вас.

Бен нищо не отвърна. Не можеше. Изглеждаше, че няма изход от тази ситуация. Мартин вдъхна.

— Господин Холидей?

Бен се приведе напред, просто за промяна на положението си, докато се опитваше да печели време, но Абърнати погрешно разбра жеста му и си помисли, че е решил да предаде медальона и бързо вдигна лапа, за да го спре да не направи това.

— Не, Ваше Величество, не бива! — възкликна той. Мартин се загледа в кучето. Бен разбра по погледа му какво си мислеше. Мислеше си как е възможно устата на един кучешки костюм да се движи така естествено? Как може да има зъби и език? Как може да изглежда толкова реална?

Тъкмо в този момент огнено кълбо избухна пред прозорците на съдебната зала и една черна дупка се отвори в нощта, от където се подадоха драконът Страбон и Куестър Тюс.

Това беше един от онези редки мигове в живота, когато всичко престава да се движи, когато нищо не помръдва и всички сякаш са впримчени в един триизмерен застинал пейзаж. Беше един от онези мигове, които се запечатват в паметта, тъй че дори и след много години всички съвсем точно си спомнят всичко — чувствата, които са изпитали, полъха, цветовете и очертанията на всичко наоколо; и най-вече как всичко, което е станало преди и след това се съсредоточава точно в този миг, както слънчевите лъчи се отразяват в неподвижни води и образуват цветни нишки.

Точно това преживя в този момент Бен Холидей. В един миг той видя всичко, сякаш запечатано на фотографска плака. Той се беше полуобърнал на мястото си на първия ред в галерията на съдебната зала, Уилоу беше от едната му страна, отпусната на рамото му, Абърнати от другата с блеснали очи, а Майлс по-далеч в ляво, все още в костюма на горила, а на ангелското му лице се бе изписало смайване и изумление. Мартин и Уилъфби бяха застанали точно пред тях от другата страна на вратата, представители на две различни поколения, облечени в изискани костюми, отдали целия си живот на вярата в разума и здравия смисъл. Първият изглеждаше така, сякаш в момента става свидетел на Армагедон, вторият — сякаш сам е станал причина за него. Зад тях в дъното, едва доловим за периферното зрение на Бен, се намираше главният следовател Уилсън и неговите колеги, служители на закона, свити в полу-приклекнали пози като котки, готови всеки момент да побягнат накъдето им видят очите. Лицето на Майкъл Ард Ри бе изкривено от черна омраза, а хората му бяха пребледнели от страх. Единствена Елизабет излъчваше онова чисто удивление, което също се запечати завинаги в съзнанието на Бен.

Вън, сякаш забоден на фона на светлините на Сиатъл, беше Страбон. Туловището му изглеждаше така, сякаш виси във въздуха, разперил криле като чудовищен хидроплан, черният му змиевиден силует, покрит с шипове, се отразяваше в стъклата на съдебната зала като образ, прожектиран на екран. Той запримига с жълтите си като лампи очи и от ноздрите и устата му изригнаха кълба дим. Куестър Тюс го беше възседнал, пъстроцветната му роба бе така изподрана, че висеше цялата на парчета, бялата му коса и брада бяха посипани с пепел и се развяваха на вятъра. На лицето на магьосника също бе изписано изумление.

На Бен му се искаше да крещи от вълнение. Точно тогава Мартин възкликна „Боже мой!“ като малко дете и мигът отлетя.

Всички започнаха да се стрелкат насам-натам и да крещят едновременно. Уилсън и вторият следовател приближиха по пътеката между редовете, като продължаваха да ходят приведени, извадили пистолети от кобурите и крещяха на всички да залегнат. Бен от своя страна им викаше да не стрелят, като надничаше през рамо към Куестър Тюс, който в този момент чевръсто въртеше пръсти, след което отново се обърна към залата и видя в ръцете на изумените следователи букети с маргаритки, вместо пистолетите. Коридорът навън се бе превърнал в непроходима джунгла, в Африка, от пода до тавана и Майкъл Ард Ри и хората му, които отчаяно се опитваха да избягат, установиха, че изходът е препречен. Елизабет се беше откъснала от тях и тичаше между редовете, за да поздрави Абърнати, като плачеше и говореше за някакъв клоунски нос, за Майкъл и непрестанно се извиняваше. Уилъфби все дърпаше Майлс, сякаш Майлс по някакъв начин би могъл да го измъкне от този кошмар, а Майлс напразно се опитваше да се отърси от него.