Тери Брукс - Магьосникът Куестър Тюс

Пълен новак, каза си Бен. Свършено е с нас.

— Нима искате да кажете, че дори не сте адвокат по криминални дела? — надигна се Майлс като горилата, в чиято кожа беше облечен. Уилъфби бързо отстъпи назад и Бен удържа Майлс, като сложи ръка на рамото му и го блъсна назад на мястото му, като му хвърли предупредителен поглед и му посочи с очи вратата, която едничка ги разделяше от Уилсън. Той се обърна към Уилъфби.

— Не искам да ме претърсват, господин Уилъфби. Нищо повече. Можете ли да го предотвратите? — Уилъфби не изглеждаше съвсем сигурен. — Вижте какво тогава — бързо продължи Бен. — Ще направим така. Вие ще действате като мой адвокат, но аз ще ви казвам какво да правим. Вие трябва само да ме следвате, съгласен ли сте?

Уилъфби изглежда че обмисляше, дали в онова, което искат от него, няма нещо неетично. Той бе свъсил вежди и гладкото му младежко лице бе напрегнато. Бен знаеше, че този човек едва ли щеше да може да им помогне в случай на нужда, но нямаше за кога да се търси някой друг.

Вратата се отвори и Уилсън отново влезе. — Господин Мартин от главната адвокатура ме помоли да ви отведа в трета заседателна зала за кратка среща, господин Холидей. Всички, ако обичате. Може би най-сетне ще бъдете освободени.

Когато си видим ушите, печално си помисли Бен. Качиха се с асансьора няколко етажа на горе и слязоха в един коридор с дебели килими. Началникът на службата ги преведе през къс коридор до една двойна дървена врата и те влязоха в празна съдебна зала. Застанаха в началото на пътеката, която минаваше покрай десетки редове до вратичка, която извеждаше до съдебния подиум и съдебните банки. От ляво бе мястото за съдебните заседатели и за свидетелски показания, от дясно — мястото за репортери. Още по-вдясно редица прозорци, заемащи цялата стена, откриваха гледка към светлините на града. Стаята бе тъмна, осветена само от две тавански лампи, чиято светлина падаше върху заседателните маси, разположени точно срещу входа.

Мъж с очила и посивяла коса стана зад една от масите и каза:

— Господин главен следовател, може ли да доведете господин Холидей и неговите приятели тук, моля?

Уилъфби пристъпи напред при тяхното пристигане, като подаде ръка и заяви:

— Лойд Уилъфби от Сак, Соул и Макуин, господин Мартин. Възложено ми е да представлявам господин Холидей.

Мартин церемониално се ръкува и веднага забрави за него.

— Вече е късно, господин Холидей и аз съм уморен Много добре зная кой сте и дори съм следил някой и друг от вашите случаи. И двамата не сме от вчера, затова нека пристъпим направо към въпроса. Ищецът, господин Ард Ри, твърди, че сте откраднали от него един медальон. Той желае медальонът да му бъде върнат. Не зная какъв е случаят, но господин Ард Ри твърди, че ако си получи обратно медальона, няма да има никакви претенции към вас. Няма да предяви съдебен иск. Какво ще кажете?

Бен сви рамене.

— Ще кажа, че господин Ард Ри е полудял. Затова ли бяхме задържани — защото някой си твърди, че сме откраднали някакъв медальон? Що за глупост е това?

Мартин поклати глава.

— Честно казано, не зная. Много от нещата, които стават, не са ми понятни. Във всеки случай, добре е да си помислите, защото ако медальонът не се появи, когато господин Ард Ри дойде тук, а той ще дойде всеки момент, ще предяви иск срещу вас.

— И то въз основа на твърдението на един човек?

— Боя се, че да.

Бен застана право насреща му.

— Както споменахте, господин Мартин, аз съм адвокат не от вчера. Господин Бенет също. И нашата дума би следвало да значи нещо. Кой е този господин Ард Ри? На какво основание може да му се вярва? Нямате друго доказателство, освен собствените му думи, нали?

Мартин остана невъзмутим. Не отстъпваше.

— Единствените думи, които имат тежест за мен, господин Холидей, са на моя началник, който ме държи на работа и той ми е наредил да отправя иск срещу вас, в случай, че господин Ард Ри — независимо кой е той и с какво се занимава — подпише жалба. А предполагам, че ако той не получи обратно медальона, ще подпише. Как мислите?

Бен не можеше да му каже какво мисли, без да си навлече много по-големи неприятности от тези, в които беше попаднал.

— Добре, можете да ме задържите, господин Мартин. Но защо не пуснете останалите? Очевидно обвинението е срещу мен.

Мартин поклати глава.

— Нямате шанс. И вашите приятели ще бъдат обвинени като съучастници. Вижте, днес имах продължителен и тежък ден в съда. Загубих делото, по което работех, пропуснах празничната вечер с децата си, а сега съм принуден да стоя тук с вашите приятели. И на мен всичко това не ми е много приятно, както и на вас, но понякога стават такива неща в живота. Да седнем да почакаме господин Ард Ри. И може би ще успея да приключа с тази документация, защото съм много уморен, за да я мъкна обратно в кантората — и той им посочи с ръка редовете в галерията. — Нали ще ме оставите за малко на спокойствие? Не искам да се забърквам в цялата тази история. Той уморено се дотътри до заседателната маса и седна, като се наведе над юридическите си бележници и записки. Уилъфби старателно ги поведе към местата за посетители и те седнаха там един зад друг. Мартин вдигна поглед отново.