Тери Брукс - Магьосникът Куестър Тюс

— Всички можем да се усъвършенстваме в този живот, Майкъл — промълви Куестър. — Просто ти не си се научил как.

Той направи поредица от много сложни движения и тихо заговори. От пръстите му политна златен прашец, който се посипа по Майкъл Ард Ри. Принцът на Отвъдната земя в изгнание се отдръпна назад, после се вцепени и очите му сякаш зърнаха нещо много далечно, нещо, което никой друг не можеше да види. Той се отпусна и на лицето му се изписа странна смесица от ужас и прояснение.

Куестър се обърна и тръгна обратно между редовете.

— Трябваше да го сторя много отдавна — промълви той. — Проста, но много добра магия. Достатъчно е силна, за да бъде трайна дори и в този варварски свят на неверници.

Той се спря за миг, когато стигна при Абърнати и Елизабет и сложи възлестите си ръце на раменете на момиченцето.

— Съжалявам, Елизабет, но Абърнати е прав. Ти не можеш да дойдеш с нас. Твоето място е тук, тук е твоят баща, твоите приятели. Това е твоята родина, а не Отвъдната земя. А то не е случайно, както не е случайно нищо, което ни се случва в живота. Не твърдя, че разбирам напълно защо е така, но все пак по нещичко разбирам. Ти вярваш в магията, нали? Е, това е донякъде причината да бъдеш тук. Всеки един свят се нуждае от някой, който вярва в магията — за да не бъде тя забравена напълно.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Нали ще направиш, каквото можеш?

Той продължи да върви между редовете и стигна до Бен.

— Не се тревожете, Ваше Величество. Тя няма да има повече проблеми с Майкъл Ард Ри, уверявам ви.

— Откъде знаеш? — попита Бен. — Какво му направи? Но магьосникът вече бе излязъл и се качваше върху дракона.

— По-късно ще ви обясня, Ваше Величество. А сега наистина трябва да тръгваме. На минутата.

Той махна с ръка към тях и Бен видя, че стената от зеленина бе започнала да се разпада. Само след минути, входът щеше да бъде отворен.

— Измъквайте се от тук, Док! — промълви Майлс. — Всичко добро!

Бен задържа ръката му за миг, после я пусна и понесе Уилоу през разхвърляната зала до отвора в стената, където чакаше Страбон. Драконът изгледа Бен злобно, просъска и му показа всичките си зъби.

— Качвай се на гърба ми, Бен Холидей — подкани го той заплашително. — Може това да е последният ти шанс.

— Страбон. Никога не бих повярвал — удивляваше се Бен.

— Не ме интересува какво вярваш — изръмжа драконът. — Стига си ми губил времето!

Бен прегърна Уилоу плътно до себе си и започна да се изкачва.

— Куестър сигурно е направил малко чудо, за да… — той прекъсна думите си, когато чу бръмченето на приближаващите хеликоптери. Шумът от моторите им разтърсваше нощта.

Страбон сви ъгълчетата на устата си.

— Какво чувам? — просъска той.

— Тревога — отвърна Бен и бързо се настани зад Куестър. Уилоу отвори за малко очи, после пак ги затвори. Той прегърна раменете й и я притисна по-плътно до себе си. — Побързай, Абърнати! Елизабет отново прегръщаше кучето. — Все още ми се ще да дойда с теб! — промълви тя пламенно. — Още ми се иска! Останалите го викаха. Той беше изминал половината път до разбитата врата на галерията, за се присъедини към тях, когато чу вика на Елизабет:

— Абърнати! — той веднага се обърна. — Ще дойдеш ли пак? Моля те. Някой ден.

Той постоя, после кимна.

— Обещавам ти, Елизабет.

— И не ме забравяй!

— Няма. Никога няма да те забравя.

— Обичам те, Абърнати — каза тя.

Той се усмихна, искаше му се нещо да каже, после просто близна нос и забърза към дракона. Когато се качи зад Бен, той плачеше.

— Съжалявам, Ваше Величество — тихо промълви.

— Драконе, носи ни към родината! — извика Куестър Тюс.

Страбон просъска в отговор и излетя от съдебната зала. Когато чудовището размахваше криле, вдигаше прах и вихрушка подире си. Светлините, които бяха останали, потрепнаха и угаснаха, драконът сякаш изпълни цялата нощ. Създание, сякаш излязло от легендите и приспивните приказки, той остана още миг реален за детето и мъжа, които го съзерцаваха. После излетя през отвора в стената и се изгуби от погледите им.

Майлс тръгна между редовете и приближи до Елизабет, която се бе загледала в тъмнината. Той мълчаливо застана до нея и й се усмихна, когато усети как тя го хвана за ръка.

Страбон излезе през дупката в сградата на съдебната палата на петия етаж и едва не се сблъска с един хеликоптер. Машината и звярът отскочиха един от друг и се понесоха в прохладата на нощта между тесните снопове светлина на прожекторите, разположени на улицата отдолу. И двамата не знаеха на какво са се натъкнали, защото всеки от тях беше само тъмен силует на фона на града и объркването бе очевидно. Хеликоптерът се насочи нагоре към небето и се изгуби от погледа със силен грохот. Страбон се сниши надолу над сградите и отново възобнови полета си хоризонтално.