Тери Брукс - Вълшебната кутия

Застанал неподвижен в средата на поляната, с лице, измокрено от падащия на едри капки дъжд, и с брулено от вятъра замръзнало тяло, Бен Холидей бавно въздъхна и прибра медальона на кралете на Отвъдната земя обратно под туниката си.

Уилоу се събуди в слабата сива светлина на зората. Влагата на Дълбокия свлек се беше просмукала в голото й тяло. Тя лежеше на земята, свита на топка, като в сгънатата си ръка държеше своето дете. Отначало Уилоу не го забеляза. Премига, за да прогони съня, който все още замъгляваше съзнанието й, и същевременно се опита да си спомни къде се намира. След това усети как бебето се раздвижи и тя погледна към него.

Нейното дете.

Тя дълго време го наблюдава и в очите й се появиха сълзи.

Тогава си спомни всичко — как беше излязла от вълшебните мъгли и се беше озовала в Дълбокия свлек, как се беше преобразила в другата си същност, как беше дала семена и как се беше унесла в сън. Тя притисна детето в скута си, като му отдаде цялата топлина, на която беше способна и го приюти под скромната закрила на тялото си.

След това се изправи, бързо се облече и пови бебето в наметалото си. То все още спеше, защото не беше огладняло достатъчно, за да се събуди и не се притесняваше от околността, в която се намираше, както Уилоу. Дълбокият свлек не беше мястото, избрано от нея за раждането на детето и тя не възнамеряваше да остане тук по-дълго, отколкото беше необходимо. Мъглата се скупчваше сред клоните на дърветата от джунглата наоколо и пълзеше около дънерите на дърветата. Тишина обгръщаше всичко. Нищо не помръдваше. Това беше един мъртъв свят и единствено вещицата, която го бе направила такъв, вдъхваше живот на местността.

Уилоу тръгна, като се движеше по посока на светлината — на изток, където слънцето изгряваше над Отвъдната земя. Уилоу трябваше да се измъкне бързо, преди да бъде открита. Все още силите й бяха отслабнали заради раждането, но най-вече беше изплашена. Не се страхуваше толкова за себе си, колкото за детето си, смисълът на съвместния й живот с Бен, кулминацията на тяхната връзка. Тя отново надникна към бебето през нагънатото наметало, за да се увери, че го е видяла добре при събуждането си и че нищо не се е променило. Сълзите отново изплуваха в очите й. Гърлото й се сви. Искаше да намери Бен и да остане с него, да бъде сигурна, че с него всичко е наред и да му покаже детето.

Струваше й се, че върви от дълго време, но вероятно не беше така. Тялото й я болеше по необичаен начин усещаше тъпа, куха болка в слабините си, стягане в гръдния си кош, възпаление, което обхващаше мускулите на ръцете и краката й. Не знаеше до каква степен болките й се дължат на раждането и до каква — на това, че бе спала гола в нощния хлад на Свлека. Движението облекчаваше болката на ръцете и гърдите й, като отпускаше мускулите, които бяха схванати и опънати. Болката в слабините не стихваше. Тя не й обръщаше внимание. Помисли си, че едва ли е толкова далеч от края на котловината. Ако просто не спираше да върви, щеше да се измъкне оттук.

Тя излезе от заобикалящите я стари дървета, омотани в мъгла и сумрак, озова се на някаква поляна и спря. Пред нея стоеше Нощната сянка, загърната в черното си наметало, изправена неподвижно като каменна статуя, с бляскащи червени очи.

— Какво правиш тук, силфидо? — попита я меко вещицата.

Сърцето на Уилоу се сви. След като беше принудена да роди детето си на това отвратително място, тя искаше само да се измъкне, без да срещне вещицата, а изглеждаше, че дори и в това отношение късметът й изневеряваше.

Успя да скрие уплахата в гласа си, докато отговаряше:

— Влязох през вълшебните мъгли по погрешка. Не искам неприятности. Искам само да си ида от тук.

Нощната сянка изглеждаше изненадана.

— През вълшебните мъгли? И ти ли си била пленена? Но, не. Ти се появи в съня му, нали? — тя спря да говори и се овладя. — Защо си попаднала тук? Ако става за въпрос, защо изобщо си излязла? Вълшебните същества не пускат никого да премине през мъглите.

За миг Уилоу си помисли да излъже, но реши да не го прави. Вещицата щеше да разбере, тъй като магическата й сила беше достатъчно голяма, за да улови измамата.

— Вълшебните същества бяха принудени да ме пуснат, когато Великият господар дойде при мен в съня си и ме освободи от тяхната магия. Те ме пуснаха от мъглите. Не ми казаха къде ще попадна, когато изляза. Може би ме изпратиха тук като наказание.

Нощната сянка сведе поглед към вързопа, който Уилоу държеше в скута си.