Тери Брукс - Вълшебната кутия

Като люшкаше детето в скута си, тя отново пое своя път.

Наближаваше десет часа, когато Бен Холидей прекоси страната южно от Дълбокия свлек. Никога нямаше да стигне толкова бързо, ако не беше Страбон, който му предложи да го отведе дотам, ако Холидей му отстъпеше вълшебната кутия. Още от самото начало драконът бе поискал кутията, но Бен беше отказал да му я даде, тъй като не беше сигурен дали трябваше да я повери на някой друг, освен на себе си.

— Дай ми я, Холидей — беше започнал да спори драконът. — Аз ще я пазя на място, до което никой няма да има достъп, в огнена яма, дълбоко навътре в Пустошите, където не ходи никой.

— Но защо изобщо искаш това? — попита Бен. — Какво ще правиш с нея?

Драконът бе долетял обратно след нападението си над демоните. Те стояха сами в средата на поляната. Хорис Кю беше паднал на земята на два метра от тях. Куестър Тюс и Абърнати все още не бяха стигнали до тях.

Гласът на дракона беше пропит с тъга.

— Ще я скрия и ще я наглеждам от време на време. Драконите обожават съкровищата и събират ценни неща. Това е всичко, което ни е останало от нашия предишен живот — всичко, което ми е останало, сега, след като останах сам от своя вид — еднорогата глава на Страбон клюмна надолу. — Ще я държа скрита там, където никога няма да може да бъде намерена. Ще я пазя само за себе си.

Бен беше прекъснал разговора точно навреме, за да се намеси между измокрения, ядосан Абърнати, който току-що беше дотичал и изплашения до смърт Хорис Кю. Подпомогнат от Куестър Тюс, кралят успя да установи някакво незначително помирение между тях. Фокусникът бе спасил живота им, в края на краищата, напомни той на своя доста пострадал писар. След това Бен отиде да отпрати Календбор и армията му, като изтръгна от владетеля на Риндуеър клетва да се появи пред него до една седмица, за да отговаря за действията си. Бен нареди на стражите си да разпръснат онези хора, които бяха дошли да търсят кристални очи към съзнанието и които се бяха натъкнали на нещо много по-голямо, отколкото търсеха, и да ги отпратят обратно към местата, от които бяха дошли.

След това той си спомни за Уилоу. Веднага отиде до Отвъдния далекоглед и я откри точно, когато освободена, тя се изкачваше по една от скалите на Дълбокия свлек. Владението на Нощната сянка, помисли си ужасен Бен, не беше място за една силфида. Спомни си думите на вещицата при тяхната раздяла. Помисли си какво ли би сторила Нощната сянка с Уилоу, ако й се отдадеше и най-малката възможност.

До Дълбокия свлек можеше да се стигне за два дни на кон — доста дълъг период при създалите се обстоятелства. Затова той започна да се пазари със Страбон. Пътуване до Дълбокия свлек и обратно в замяна на вълшебната кутия, ако драконът обещаеше, че никой никога нямаше да я види повече и никой, в това число и Страбон, нямаше да се опита да я използва отново. Драконът се съгласи. Той допълни твърдото си и ненарушимо обещание — даде своята драконова клетва. Това беше достатъчно, прошепна набързо Куестър Тюс настрани. Думата на един дракон беше гаранция.

И така, Бен потегли на гърба на Страбон, който размаха криле сред бурните ветрове и дъждове и накрая премина през черните облаци и се озова отново сред синьо небе. Слънцето пак изгря над земята, като разля златистата си светлина над полетата и хълмовете, които се простираха на север и проряза с яркостта си отиващия си мрак.

— Тя е там, Холидей — извика назад драконът, когато се приближиха. Неговите остри очи откриха силфидата доста по-бързо от очите на Бен.

Те се спуснаха надолу към билото на един хълм. Отляво и от дясно край тях започваха гори. Уилоу се появи откъм някаква поляна, осеяна с горски цветя и Тъжносмевки и Бен се затича, за да я посрещне, без да се интересува от нищо друго. Тя го повика със сияещо лице, а в очите й отново изплуваха сълзи.

Той се втурна към нея и рязко спря, защото вързопът в ръцете й стоеше като крехка преграда между тях. Какво ли носеше?

— Добре ли си? — попита той, нетърпелив да се увери, че тя беше добре, нетърпелив просто да чуе гласа й.

— Да, Бен — отвърна Уилоу. — А ти?

Той кимна, като се усмихваше.

— Обичам те, Уилоу — каза Бен.

Разбра, че гърлото й се е свило.

— Ела да видиш нашето дете — прошепна тя.

Той пристъпи една крачка напред като скъси малкото разстояние между тях, обзет от трепетно очакване, без да може да повярва на очите си. Беше твърде бързо, помисли си Бен. Все още не беше време за това. Тя никога дори не бе изглеждала бременна. Как е могла да роди детето толкова бързо?