Тери Брукс - Вълшебната кутия

Направи го!

Хорис измъкна вълшебната кутия изпод ръката на Абърнати, след което наведе рамото си и блъсна изумения писар назад в езерото. После се затича толкова бързо, колкото можеха да издържат дългите му крака и хукна към Горс. Помисли си, че се е побъркал, че беше глупак и че току-що е направил най-голямата грешка в живота си. Когато го забелязаха, хората започнаха да крещят. От всички страни го нападаха с яростни викове. С крайчеца на окото си той видя как главата на дракона бързо се завъртя към него и Хорис си представи как огнените пламъци го достигат. Още един миг, помисли си той. Само миг.

Горс не беше помръднал от мястото си. Наблюдаваше приближаващия се фокусник, като си мислеше, че той му носи обратно вълшебната кутия — явно Хорис докрай си оставаше една празноглава пионка в ръцете му. Демоните се размърдаха като сенки в обгръщащата ги тъмнина на бурята. Оръжията мрачно проблясваха. Хорис Кю се опита да не мисли за тях. Дългунестото му тяло трепереше, крайниците му се вееха на всички страни, сякаш беше плашило. Той се потеше и се задъхваше от напрежение, докато летеше напред. Никога не се беше чувствал по-изплашен.

Хорис чу как Куестър Тюс изкрещя името му. Устремена струя от огнени пламъци се стрелна покрай ухото му. Той панически се свлече върху едното си коляно и постави вълшебната кутия на земята пред себе си. Погледна през поляната към Горс и разбра от ужасения му поглед, че най-накрая е осъзнал истината. Черното наметало на чудовището се развя около него и в същия момент той се втурна яростно към Хорис.

Хорис започна да нарежда бързо:

„Расхун, облайт, сурена! Ларин, кестел…“

Бен Холидей стоеше замръзнал на мястото си, като все още стискаше медальона в ръката си, забравил за него. Той бе видял Хорис точно преди миг. Куестър Тюс измъкваше Абърнати от езерото, като и двамата крещяха ядосано и ръкомахаха. Страбон бе разгърнал огромното си, тъмно тяло по дължина, беше разперил крилата си и се готвеше да излети. Измежду заострените му зъби излязоха огнени пламъци.

За всички беше твърде късно да се намесят, помисли си Бен ядосан и отчаян.

Един тъмен облак мъгла избухна от недрата на вълшебната кутия, капакът й изчезна, а тунелът, водещ надолу към Лабиринта, отново се отвори. Отровнозелена светлина се устреми нагоре и се смеси е червените отблясъци на слънцето, и с мрака на прииждащата буря.

Небето прогърмя и започна да пръска ситен дъжд. Изведнъж поляната застина, а крясъците на двете противникови войски се стопиха в мълчание, изпълнено с очакване.

От дълбините на вълшебната кутия започнаха да се роят множества от сенки, мъгливи форми, които се извиваха и гърчеха в странна смесица от светлини, като мрачни призраци, пуснати на свобода. Те се извисиха вкупом, след това стремително прелетяха през поляната и се насочиха към демоните. Горс изрева с потресаващ вой от отчаяние. От ръцете му започнаха да се оплитат мрежи от защитна магия, които обградиха тъмната му фигура, за да го предпазят от нападателите. Сенките проникнаха направо през мрежите, сграбчиха Горс и го измъкнаха от укритието му. Горс се тресеше и се дърпаше, но безуспешно. Той съскаше като котка. Съпротивляваше се с всяка частица сила и с всяко магическо оръжие, което притежаваше. Но сенките бяха неумолими. Те дърпаха вълшебното същество — отстъпник през поляната към кутията. Увиваха се около него като наметало с пластичните си форми и го теглеха надолу.

Надолу, към затвора, от който мислеше, че е избягал завинаги.

Надолу, към страшния мрак на вълшебните мъгли.

Сенките изчезнаха в мрачните дълбини заедно с Горс и капакът на вълшебната кутия се затвори над тях завинаги.

Над поляната засвири събудил се вятър. Понесен от въздушното течение, Страбон прелетя над кутията и над Хорис Кю като сянка на смъртта, но след това продължи полета си, за да се приземи пред демоните на Абхаддон, като издиша огнени струи сред техните редици. Десетки чудовища се изпариха. Останалите, лишени от обещаната закрила на Горс и неговата магическа сила, нямаха интерес да влязат в сражение. Поведени от Марк, те се обърнаха назад към скалата, от която се бяха появили и се запътиха към процепа в пространството, позволил им да преминат на Отвъдната земя. След това заслизаха надолу към своя прокълнат роден свят. За броени мигове и последният от тях изчезна, а мястото, което за кратко бяха обсадили в света на светлината, остана празно.

Страбон полетя назад към армията на Зеленоречието, като съскаше триумфиращо и предизвикателно.