Тери Брукс - Вълшебната кутия

Над тях зората приличаше на тъмночервено петно, разлято по целия хоризонт — необичайна и ужасяваща гледка. Червеният цвят беше толкова силно изразен, че изглеждаше сякаш се е просмукал дори в земята и е обагрил тревите, храстите, реките, езерата, пътищата, полетата, градовете, фермите и всички живи създания, докъдето стигаше погледът. Навсякъде около тях се образуваха облаци. Вчера ги нямаше. Нямаше и следа от тях през изминалата нощ. Появиха се, сякаш чрез някаква магия и затулиха простора на изток и на запад, заплашваха да погълнат и изгряващото слънце; явиха се като предвестници на бързо приближаваща се буря.

Страбон започна да се снижава и постепенно се приготви да кацне в оттеглящата се нощ. Слънцето, което се издигаше над хоризонта, за миг заслепи пътниците върху гърба на дракона и те присвиха очи от блясъка. Излъсканите зъбери на крепостната стена и кулите на двореца блестяха в червено, като отразяваха необикновената светлина. Решетките бяха спуснати, а вратите — затворени. Мостът, който свързваше острова със сушата, беше разрушен. По цялата поляна пред вратите на двореца застрашително се рояха сенки и ленивото раздвижване на събиращите се войски можеше да бъде видяно. Бен Холидей втренчи очи към земята. Двете противникови сили заставаха една срещу друга в бойни редици. В единия край на поляната имаше войници от Зеленоречието, а в другия се редяха демоните на Абхаддон.

— Велики господарю! — извика ужасен Абърнати.

Бен погледна през рамо и кимна в отговор. Демоните от Абхаддон — Горс сигурно ги беше призовал, за да му помогнат при осъществяването на неговия план. Какво им беше обещал? Каква примамка беше използвал? Те нямаше да дойдат, ако мислеха, че там щеше да бъде Паладин, който да ги спре. Те винаги се ужасяваха от Паладин. Ето защо Горс сигурно ги беше уверил, че след като кралят е изчезнал от Отвъдната земя, те няма да бъдат застрашени от неговия непобедим воин. А тъй като и Нощната сянка и Страбон бяха отстранени, вече почти нямаше от кого другиго да се страхуват.

Бен стисна устни. Сега той трябваше да се изправи не само срещу Горс, но и срещу демоните от Абхаддон. Въпреки че Страбон щеше да му помогне, това нямаше да се окаже особено предимство.

— Страбон! — извика Бен на дракона. Едно злобно жълто око се прикова в него. — Свали ни долу! Кацни точно между тях!

Драконът пронизително изсъска, уравновеси кацането си с крила и прелетя над бойното поле, като направи широка дъга високо в небето, за да могат всички да го видят и след това бавно кацна в средата на поляната.

Бен, Хорис Кю и Абърнати скочиха на земята. Изглеждаше, като че са попаднали в някаква странна картина, в потресаващо изменено копие на „Ад на земята“. Червеникавите отблясъци на зората придаваха на цялата околност някакъв сюрреалистичен вид. Дори прелестните лазури бяха обагрени в кървавочервено. Мъже, жени и деца се бяха събрали в края на гората пред планинските хребети на север като призраци на смъртта.

Бен се обърна към демоните и бавно въздъхна, когато видя многочислената им армия. Бяха твърде много. Наистина твърде много.

— Господарю мой, мисля, че може би аз трябва… — започна Хорис Кю, но бързо беше прекъснат от ръката на Абърнати, която здраво стисна задната част на врата му.

Бен се обърна към своя писар, който все още държеше внимателно вълшебната кутия под свободната си ръка. — Вземи кутията и Хорис и се приближи към езерото — нареди Бен на писаря си. — Извикай Куестър, за да дойде насам с лодката и го накарай да прекара и двама ви до отсрещния бряг. Побързай!

Абърнати бързо пое напред, като дръпна след себе си роптаещия Хорис Кю. Бен отново погледна към демоните. Горс бе застанал пред техните редици, загърнат с черното си наметало и безизразен, дори и на тази необичайна светлина. Бен излезе от сянката на дракона и се обърна с лице към демоните. Той посегна към туниката си и извади пред себе си медальона на кралете на Отвъдната земя. От едната му страна Страбон отвори уста и остро се изкашля с експлозивна сила. В подредените черни редици се усети разместване нагоре-надолу, притеснение, колебание. Едно беше да се изправиш срещу един от владетелите на Зеленоречието и неговата армия. Нещо съвсем различно беше отново да застанеш лице в лице с Холидей, както и със Страбон.

— Календбор! — извика Бен през рамо, към редиците на армията на Зеленоречието.

Почти в същия миг отзад се чу шум от приближаването на ездач. Бен се обърна. Календбор, въоръжен от глава до пети, се извъртя, за да спре коня си; единствено лицето му се подаваше през отвора на шлема му.